— Ако само Вик и Кейти се грижеха за децата, разбирам. Обаче там има и полицай.
— Надуши ли мръсникът къде са момичетата, на часа ще пречука и тримата — ченгето, Вик и Кейти.
— Но ти се справи с него.
— Имах късмет, Пейджи. Направо адски късмет! Убиецът изобщо не си е представял, че аз имам зареден пистолет в чекмеджето на бюрото или пък, че ще го използвам, дори да имам. Изненадах го, но той няма да допусне това да се случи отново. Всички изненади вече ще са на негова страна.
Марти наклони чашата към устните си и остави едната полуразтопена бучка лед да се хлъзне върху езика му.
— Кога си извадил оръжията от шкафа и кога си ги заредил?
Все още с парчето лед в устата, той каза:
— Видях, че това те уплаши. Направих го тази сутрин, преди да отида при Пол Гътридж.
— Защо?
Марти успя отчасти да опише странното усещане, което го бе обзело — усещането, че нещо го връхлита и ще да го унищожи, преди още да е разбрал какво точно е то. Опита се да обясни на Пейджи как чувствата му се бяха сгъстили и прераснали в паника и как той, почти обезумял от страх, бе изпитал необходимостта от оръжие, за да се защитава.
Бе се смутил да й каже, защото би изглеждал психически нестабилен… ако развоят на събитията не бе доказал валидността на неговите възприятия и предпазни мерки.
— Значи нещо наистина е приближавало — рече Пейджи. — Двойникът. Ти си усетил, че той идва.
— Да, предполагам… по някакъв начин…
— Психически.
Марти поклати глава отрицателно.
— Не, не бих казал. Не и ако имаш предвид някаква картина в съзнанието ми. Не става въпрос и за видение. Аз не видях онова, което идваше, нито пък имах ясно предчувствие. Просто само това… това ужасно чувство за натиск, за тежест… като онези влакчета по увеселителните паркове — завърта те с такава скорост, че ти просто си прикован към седалката и чувстваш как някаква тежест притиска гърдите ти. Знаеш. Качвала си се на такива въртележки. Шарлът толкова ги обича…
— Да, разбирам… поне мисля, че разбирам.
— Ето, така започна… и стана сто пъти по-лошо, докато накрая едва можех да дишам. После изведнъж всичко изчезна, когато тръгнах за кабинета на доктора. А по-късно, като се прибрах, мръсникът беше вече тук, но влизайки в къщата, аз не усетих нищо.
И двамата замълчаха за миг.
Вятърът запокитваше дъждовните струи в стъклата на прозорците.
— Как е възможно да изглежда също като теб? — попита Пейджи.
— Не зная.
— Защо е казал, че си му откраднал живота?
— Не знам. Просто, не знам!
— Страхувам се, Марти. Искам да кажа… всичко е толкова странно. Какво ще правим?
— След тази вечер и аз не зная. Но тази нощ поне няма да останем тук. Отиваме на хотел.
— Но ако полицаите не го открият някъде мъртъв, ще има и утре… и другиден.
— Всичко ме боли. Уморен съм. Не мога да мисля. В момента мога да ти кажа какво ще правим тази нощ, Пейджи. Ще се тревожа за утрешния ден, когато дойде.
Прелестното и лице бе набраздено от тревогата. Не беше я виждал и наполовина така разстроена от много време насам — откакто Шарлът се разболя преди пет години.
— Обичам те — каза Марти, докосвайки нежно лицето й.
Полагайки ръката си върху неговата, Пейджи промълви:
— О, господи, и аз те обичам, Марти — тебе и момичетата — повече от всичко на света, повече от живота! Не можем да позволим нещо да се случи с нас… и с това, което имаме заедно. Просто не можем.
— Няма да позволим — каза Марти, ала думите му прозвучаха неискрено и фалшиво като перченето на някой младок.
Осъзнаваше, че нито той, нито Пейджи хранят каквато и да е надежда да бъдат опазени от полицията и с мъка потискаше гнева си поради факта, че на него и жена му не бе оказано дори подобие на онова внимание, любезност и отзивчивост, които представителите на властта обикновено оказваха на героите в романите му.
В основата си криминалните романи бяха книги за борбата между доброто и злото, за тържеството на първото над последното и за това колко надеждно е правосъдието в условията на съвременната демокрация. Романите му се търсеха, защото те успокояваха читателя, че системата в повечето случаи действа, дори животът ежедневно да ни поднасяше доказателства за доста по-тревожни заключения. Марти бе работил в жанра с увереност и огромно удоволствие, защото му се щеше да вярва, че службите на закона и реда, както и съдилищата почти винаги отсъждат справедливо и изкривяват истината само по невнимание. Но сега, когато за първи път в живота си той се бе обърнал към системата за помощ, тя вече отказваше да работи. Отказът не само заплашваше неговия живот, заедно с този на жена му и двете му дъщери, но поставяше под съмнение стойността на всичко, написано от него до сега, както и достойнствата на каузата, на която бе посветил толкова много години на усърден труд и борба.