— Дъщерите ви имат ли домашни любимци, мистър Стилуотър?
— Шарлът има няколко.
— Доста странен сорт домашни животни.
— Шарлът не мисли така — каза хладно Пейджи.
— А вие?
— Не мисля, че са странни. Какво значение има, дали са или не са?
— От дълго време ли ги има? — попита Лоубок.
— Някои от тях са от по-дълго време — отвърна Марти, озадачен от новата насока на въпросите, макар и да беше убеден, че разбира много добре версията, която Лоубок се мъчеше да докаже.
— Тя обича своите любимци, нали?
— Да, много… както всяко дете. Колкото и странно да ви се вижда, тя ги обича.
Лоубок кимна, отново се облегна назад, забарабани с писалката върху бележника си и каза:
— Още един фрапантен жест, но също убедителен… Имам предвид следното: да бяхте детектив, склонен да се съмнява в целия този сценарий, сигурно щяхте доста да се замислите, ако извършителят бе убил всички домашни любимци на дъщеря ви.
Сърцето на Марти се отправи към петите му, подобно на потъващ камък, понесъл се към дъното на езерото.
— О, не! — възкликна нещастно Пейджи. — Не и бедните, малки Мустачко, Лорета, Фред… не и те!
— Мишката е била смачкана — рече Лоубок с поглед, вперен право в Марти. — На хамстера е бил счупен врата, костенурката е била стъпкана, бръмбарът също. Другите не успях да разгледам толкова подробно.
Гневът на Марти избухна в едва сдържана ярост и той сви ръцете си в юмруци под масата, защото знаеше в какво го обвинява Лоубок — в това, че е убил домашните любимци на дъщеря си само, за да придаде достоверност на една сложна и оплетена лъжа. Никой любещ баща не би стъпкал костенурката на дъщеря си, нито пък би счупил врата на малкия, симпатичен хамстер заради глупавата причина, която според Лоубок мотивираше постъпката му. Ето защо, колкото и перверзно да изглеждаше, Лоубок смяташе, че все пак Марти го е извършил. Всичко беше толкова потресаващо, че би трябвало да го изключи от числото на възможните извършители — блестящо финално хрумване!
— Шарлът ще бъде съсипана от мъка — каза Пейджи.
Марти знаеше, че е зачервен от яд. Усещаше пламналите си страни така, сякаш бе прекарал цял час под лъчите на кварцовата лампа, а ушите му направо горяха. Знаеше също, че полицаят ще изтълкува пламналото му от гняв лице като изчервяване от срам, което доказваше вина.
Когато Лоубок отново пусна в ход тънката си усмивка, на Марти му се прииска да му удари един право в мутрата.
— Моля, поправете ме, ако греша, мистър Стилуотър, но нали съвсем наскоро една от вашите книги в масов тираж бе включена в списъка на бестселърите за тази година? Тя е повторно издание на книгата ви с твърди корици, която бе пусната за първи път миналата година.
Марти не отговори.
Лоубок не очакваше отговор. Сега той съвсем се развихри.
— А и следващия месец, или там някъде, излиза още една ваша книга, за която хората считат, че ще бъде първият ви бестселър с твърди корици, нали? Сигурно дори и сега вие работите над някой нов роман. Така или иначе, върху бюрото в кабинета ви се намира част от ръкописа. Предполагам, че когато човек направи един-два добри пробива по пътя на своята кариера, то той трябва да натисне газта до край, така да се каже, за да може да извлече максимална полза.
Пейджи се намръщи. Тялото й отново се стегна. Тя не бе в състояние да приеме абсурдното тълкуване на показанията на Марти от страна на Лоубок, което бе и причината за неговото враждебно отношение. В семейството тя бе най-темпераментната и след като самият Марти едва се сдържаше да не удари полицая, то каква ли би била реакцията на Пейджи, когато Лоубок най-сетне извадеше на бял свят идиотските си подозрения.
— Сигурно появата в списание „Пийпъл“ помага доста на професионалното израстване — продължи детективът. — Предполагам, че когато самият мистър Убийство се превърне в мишена за един muy misterioso престъпник, решил да отнеме живота му, тогава той получава широка безплатна реклама в пресата и при това в такъв повратен момент от своята кариера.
Пейджи се сви върху стола си така, сякаш някой я удари през лицето.
Реакцията й привлече вниманието на Лоубок.
— Да, мисис Стилуотър?
— Да не искате да кажете, че вярвате на…
— На какво да вярвам, мисис Стилуотър?
— Марти не лъже.
— Нима съм казал такова нещо?!
— Той ненавижда шумната слава.