— В такъв случай хората от „Пийпъл“ са били доста настойчиви.
— Погледнете врата му, за бога! Червенината, отоците… скоро целият ще бъде в синини! Невъзможно е да мислите, че той сам го е направил!
Като се придържаше към привидната си и влудяваща обективност, Лоубок рече:
— Вие в противното ли вярвате, мисис Стилуотър?
През стиснати зъби Пейджи изказа онова, което Марти не смееше:
— Вие сте едно тъпо магаре! — процеди тя.
Повдигайки смаяно вежди, като че ли недоумявайки какво точно е направил, за да си спечели такава неприязненост, Лоубок каза:
— Но, мисис Стилуотър, вие естествено разбирате, че навън има хора — цяла тълпа от циници! — които смятат имитирането на опит за убийство чрез удушване за най-безопасно. Искам да кажа, че пробождането с нож на ръка или крак е убедително, но винаги съществува опасността човек да не е изчислил правилно удара, да скъса някоя артерия и изведнъж да загуби много повече кръв, отколкото е предвиждал. Колкото до нанасяне на рани върху себе си чрез огнестрелно оръжие… хм… рискът е дори още по-голям. Ами ако куршумът рикошира от костта и се забие още по-дълбоко в тъканта? Освен това винаги съществува възможността да се изпадне в кома.
Пейджи скочи на крака така рязко и неочаквано, че събори стола си назад.
— Махайте се!
Лоубок премигна срещу нея, симулирайки съвършена невинност.
— Моля? — рече той.
— Напуснете къщата ми! — настойчиво извика Пейджи. — Веднага!!!
Макар да разбираше, че губят единствената си слаба надежда да се справят с детектива и да спечелят полицията на своя страна, Марти също стана от стола си. Беше толкова ядосан, та чак трепереше от гняв.
— Жена ми е права. Мисля, че е най-добре вие и вашите хора да напуснете, лейтенант.
Като остана седнал, просто защото това ги ядосваше, Сайръс Лоубок каза:
— Имате предвид да напуснем, преди да сме приключили разследването?
— Да — отвърна Марти. — Без значение, дали сте приключили или не.
— Мистър Стилуотър… мисис Стилуотър… вие сигурно си давате сметка, че е противозаконно да давате фалшиви показания.
— Ние не сме ви давали фалшиви показания — каза Марти.
— Единственото фалшиво нещо в тази стая сте вие, лейтенант! — обади се Пейджи. — Сигурно си давате сметка, че е противозаконно да се представяте за служител на полицията!
Би било истинско удоволствие, ако Лоубок се бе изчервил от яд, ако бе присвил очи и стиснал зъби при такава обида, но той си остана все тъй вбесяващо невъзмутим.
Изправяйки се бавно на крака, детективът каза:
— Ако кръвните проби, които взехме от килима горе са, да речем, от прасе или крава, лабораторните изследвания естествено ще могат да определят вида…
— Известно ми е на какво е способна съдебната медицина — увери го Марти.
— О, да, точно така — вие сте писател на криминални романи. Според списание „Пийпъл“ вие доста добре се информирате за всеки от вашите романи.
Лоубок затвори своя бележник и защипа писалката си върху него.
Марти седеше и чакаше.
— По време на различните ви разследвания, мистър Стилуотър, успяхте ли да разберете колко кръв има в едно човешко тяло, което по размери е горе-долу като вашето?
— Пет литра.
— Ах, точно така! — възкликна Лоубок и постави бележника си върху найлоновия плик, съдържащ черния кожен несесер с шперцове. — Ако трябва да отгатна, ползвайки при това познанията си, кръвта, попила в килима ви горе, е около литър и половина — два. Между двадесет и четиридесет процента от общото количество кръв на вашия двойник… по-скоро около четиридесет, освен ако не греша в предположението си. Знаете какво трябва да очаквам, когато е изтекла толкова много кръв, мистър Стилуотър? Би трябвало да намеря тялото, от което е изтекла тази кръв, защото наистина е нужно доста развинтено въображение, за да си представим, че един толкова тежко ранен човек ще може да избяга от мястото на престъплението.
— Вече ви казах, че и аз не мога да разбера.
— Muy misterioso! — каза Пейджи, влагайки в тези две думи толкова презрение, колкото бе и подигравката, с която ги бе произнесъл Лоубок преди това.
Марти реши, че в цялата бъркотия има поне едно хубаво нещо: нито за миг Пейджи не се бе усъмнила в него, макар разумът и логиката да изискваха човек да се съмнява. Как само стоеше до него в този момент — пламенна и решителна! През целия им съвместен живот, той не я бе обичал повече, отколкото в тази минута!