За щастие той има голяма поносимост към болка. Смелост му вдъхва и разбирането, че агонията бързо ще утихне до по-лека болка.
Залитайки, убиецът излиза през задната врата и се отправя към хондата. Кървенето вече е спряло напълно и пробожданията в корема му от глад стават по-болезнени от раните му. Стомахът му спазматично се свива и разпуска, после пак незабавно се свива… също като непрестанното свиване и разпускане на човешка длан, стремяща се сякаш да улови храната, от която той така отчаяно се нуждае.
Потегляйки с колата и отдалечавайки се от къщата си през сивия дъждовен порой и развилнялата се стихия, той усеща болезнен, вълчи глад и се разтреперва от неудовлетворение. Това не е обикновен тремор поради нуждата да се нахрани, а разтърсване, което кара зъбите му да тракат. Дланите му конвулсивно потупват волана и той едва смогва да го държи, за да управлява колата. Сухи хрипове се изтръгват от гърдите му, горещи и студени вълни се редуват, а потта, която избива по кожата му, е по-студена от дъжда, наквасил косата и дрехите му.
Неговите невероятни обменни процеси му дават голяма енергия, поддържат силите му, освобождават го от нуждата да спи всяка нощ, позволяват му да се възстановява с чудодейна бързина. Метаболизмът му общо взето е рогът на изобилието за неговото физическо здраве, но той също така много го задължава. Дори когато денят е съвсем обикновен, убиецът има апетит, който стига за двама яки дървари. Когато не спи, когато е ранен, или при необикновени обстоятелства обикновеният глад се превръща в кръвожаден ламтеж, а този ламтеж ескалира почти за миг в една-единствена нужда, която трябва да бъде удовлетворена, която заличава всички други мисли от съзнанието му и го заставя да консумира лакомо каквото му попадне.
Макар в хондата да се въргалят празни опаковки — станиоли, хартии и кесии от всякакъв вид — сред тях няма нито една боклучива хапка! При последното си спускане от планините Сан Бернардино към равнините на Ориндж Каунти той трескаво излапа и последната останала трошица. Сега има само засъхнали петна от шоколад и горчица, тънък, лъщящ слой от олио и мас, няколко прашинки сол… нищо не е достатъчно засищащо, та да заслужава енергията, която би прахосал, опипвайки за храна в тъмното, за да оближе остатъците.
Когато открива една автозакусвалня за клиенти, влизащи направо с колите си, в корема му вече се е оформила ледена празнина, в която той сякаш се разтваря, а кухината става все по-голяма и по-голяма, все по-студена и по-студена. Тялото му като че ли консумира само себе си, за да се възстанови, и от всеки две изгорели клетки се ражда една. Той почти захапва ръката си в своето трескаво и отчаяно желание да облекчи свирепата болка на глада. Представя си как със собствените си зъби откъсва от себе си едри парчета месо, които лакомо поглъща, смучейки собствената си топла кръв… каквото и да е, само да смекчи страданието си… каквото и да е, без значение на това колко е противно. Успява все пак да се овладее, защото лудостта на нечовешкия му глад го кара да мисли, че върху костите му не е останало и късче човешка плът. Той се чувства съвсем празен и по-крехък дори от играчка за елха. Смята, че ще се разпадне на хиляди мъртви парчета в мига, в който зъбите му разкъсат крехката му кожа и така разбият илюзията му за материалност. Закусвалнята е заведение от веригата „Макдоналдс“. Металната тонколона на уредбата, поставена на мястото, където се правят поръчките, е била изложена на летни горещини и зимни студове толкова много години, че поздравът на скрития служител на заведението звучи треперливо и е зареден със статично електричество. Уверен, че собственият му напрегнат и треперещ глас няма да прозвучи кой знае колко особено, убиецът поръчва храна, която би стигнала за работещите в една канцелария: шест сандвича със сирене, няколко питки, пържени картофи, три сандвича с риба, два млечно-шоколадови шейка… и няколко големи кутии кока-кола, защото, когато не се захранва, неговата ускорена обмяна води бързо, както до вълчи глад, така и до обезводняване.
Нарежда се в дългата опашка от коли. Напредването към шублера, откъдето се получава храната, е мъчително бавно. Няма какво друго да прави, освен да чака, защото с кръвта, засъхнала по дрехите му и разкъсаната от куршумите риза, той не би могъл да влезе в нито един магазин за хранителни стоки, нито да си купи необходимите неща, без да привлече вниманието на другите върху себе си.
Всъщност, макар че кръвоносните му съдове са се възстановили, раните на гърдите му от двата куршума са си останали все така отворени поради недостига от гориво за процесите на анаболизма му. Тези зейнали дупки, в които можеше да пъхне най-дебелия си пръст и то доста дълбоко, биха предизвикали дори повече коментари, отколкото окървавената му риза.