Но, дявол да го вземе, човек очакваше поне полицаите да го защитят, защото те обхождаха улиците всеки ден, вряха и кипяха в нещата и знаеха точно как стои работата, големите босове във Вашингтон и самодоволните величия в съдилищата се бяха откъснали от действителността с високите си заплати, безбройни привилегии и тлъсти пенсии; те живееха в големи, специално охранявани къщи с високи зидове, изпращаха децата си в специални училища… и така изгубваха връзката с щетите, които нанасяха. Обаче не и редовните ченгета. Те бяха обикновени труженици — мъже и жени, които в работата си се сблъскваха със злото всеки ден; те знаеха, че злото се шири, както сред привилегированите и по-издигнати хора, така и сред бедните, знаеха, че обществото не е така грешно, както е грешна природата на човека.
Полицията би трябвало да е последната защитна стена срещу варварщината. Но когато ченгетата станеха язвителни спрямо системата, караха ги да търпят, когато осъзнаеха, че са единствените, които се борят за справедливост, те преставаха да се борят. И когато човек имаше нужда от тях, те просто изпращаха проби в лабораториите по съдебна медицина, попълваха съответните формуляри, за да задоволят бюрократите, размазваха кал по някога чистите ви подове и накрая ви оставяха, без дори да изразят съчувствие.
Застанал в кухнята, със заредения пистолет в ръка, Марти знаеше, че двамата с Пейджи са собствените си и единствени защитници. Никой друг! Никакви началници! Никакви пазители на обществения ред!
Липсваше му смелост, но му липсваше също и неговото свободно, творческо въображение, с което бе написал всичките си книги. Внезапно той се почувства като в някакъв черен роман, в онова безнравствено царство, където се случваха историите на М. Кейн и Елмор Леонард. Оцеляването в този свят на мракобесието зависеше от бързата мисъл и действие и от пълната липса на скрупули. Но то се крепеше най-вече на възможността човек да си представи най-лошото, което животът би могъл да му поднесе в следващия миг и, представяйки си го, да се подготви за него, та да не бъде изненадан.
Мозъкът му бе блокирал.
Не знаеше нито къде да отиде, нито какво да прави. Трябваше да си стегнат багажа и да напуснат къщата, да! Но после какво?
Марти просто гледаше втренчено оръжието в ръката си.
Макар и да харесваше творбите на Кейн и Леонард, неговите собствени книги не бяха толкова мрачни. Те възхваляваха разума, логиката, справедливостта и тържеството на обществения ред. Неговото въображение не го подтикваше към някакви войнствени заключения, ситуативна етика или анахронизъм.
Мозъкът му напълно изключи!
Обезпокоен от неспособността си да действа, когато толкова много трябваше да се направи, Марти грабна кухненския телефон и набра номера на Делорио. Кейти се обади при първото позвъняване.
— Аз съм — каза Марти.
— Марти, добре ли си? Видяхме, че всички полицаи си тръгнаха. Офицерът, който беше у нас, също си замина, но от това положението не ни се изясни. Искам да кажа, наред ли е всичко? Какво става, за бога?!
Кейти беше добра съседка и искрено се тревожеше, но Марти нямаше намерение да губи време в подробни приказки за онова, което бе преживял, нито пък за бъдещия убиец.
— Къде са Шарлът и Емили?
— Гледат телевизия.
— Къде?
— Ами, във всекидневната.
— Вратите ви заключени ли са?
— Да, разбира се. Така мисля.
— Трябва да си сигурна. Провери ги. Имате ли оръжие?
— Оръжие ли? Марти, какво става?
— Имате ли оръжие? — настоя Марти.
— Аз не вярвам в оръжията, но Вик има.
— В момента в него ли е?
— Не, той е…
— Кажи му да зареди пистолета си и да го държи в ръцете си, докато аз и Пейджи дойдем у вас да вземем момичетата.
— Марти, това никак не ми харесва. Не ми харесва…
— Десет минути, Кейти! Ще дойда да взема момичетата след десет минути или по-малко — възможно най-бързо.
Марти затвори телефона, преди Кейти да има възможност да каже нещо.
Той забърза нагоре, към гостната, която в едната си част беше домашен кабинет на Пейджи. Тя водеше семейното счетоводство, правеше баланса на чековата книжка и се грижеше за всички техни финансови дела.
В долното чекмедже от дясната страна на чамовото писалище имаше папки с разписки, фактури и анулирани чекове. Там се намираше както спестовната им, така и чековата им книжка. Марти ги взе, обвърза ги една до друга с ластик и ги пъхна в джоба на панталоните си.