Мистър Делорио влезе във всекидневната и повдигна леко пердетата на плъзгащата се, стъклена врата, за да хвърли поглед в задния двор, който се виждаше доста добре под светлината на лампите в патиото. В дясната си ръка мистър Делорио държеше пистолет. Никога преди той не бе носил оръжие.
Мистър Делорио пусна пердетата, извърна се от стъклената врата и се усмихна на Шарлът и Емили.
— Добре ли сте, деца?
— Да, сър — отвърна Шарлът. — Тази пиеса е страхотна!
— Имате ли нужда от нещо?
— Не, благодарим, сър — отвърна Емили. — Просто искаме да гледаме докрай представлението.
— Страхотна пиеса — повтори Шарлът.
Докато мистър Делорио излизаше от стаята, Шарлът и Емили се обърнаха към него и го изгледаха замислено.
— Защо ли носи оръжие? — зачуди се Емили.
— Пази ни. А ти знаеш какво значи това. Сигурно мисис Санчес е още жива, на свобода и търси някого, за да го изяде.
— Ами ако мистър Делорио е следващият, който се разбеснее? Той има оръжие и никога не бихме могли да избягаме от него.
— Дръж се сериозно — рече Шарлът, но в следния миг разбра, че един учител по физическо възпитание би могъл да побеснее също така, както и една чистачка.
— Слушай, Ем! Ти знаеш какво трябва да правиш, когато той побеснее, нали?
— Да се обадя на девет, едно, едно.
— Няма да имаш време за това, глупачко. Значи, онова, което трябва да направиш, е да го ритнеш в орехите.
— Хъ?! — възкликна Емили и се навъси.
— Не си ли спомняш филма, който гледахме в събота? — попита Шарлът.
Мама беше много разстроена от филма. Тя дори се оплака на управителя на киното. Искаше да знае как този филм бе получил характеристика PG с такъв език и сцени на насилие, а управителят й бе отговорил, че характеристиката е PG-13, което било нещо съвсем различно.
Една от сцените, тревожещи мама, беше онази, в която добрият побеждаваше лошия като го риташе силно между краката. След това един попита добрия какво е искал лошият, а добрият каза:
— Не зная какво искаше, но се нуждаеше от един хубав ритник в орехите.
Шарлът веднага бе усетила, че тази реплика бе подразнила майка й. По-късно Шарлът можеше да я попита и тя щеше да й обясни. Мама и татко вярваха, че на всички детски въпроси трябва да се отговаря честно. Понякога обаче беше много по-вълнуващо да се опита да научи отговорите сама, защото тогава тя знаеше нещо, което другите и не подозираха, че знае.
Вкъщи Шарлът провери в речника, за да разбере дали има определение за „орехи“, което би обяснило стореното от добрия на лошия, а също и защо майка й бе толкова недоволна от това. Когато видя, че неприличното и жаргонно значение на думата е „тестикули“, тя провери значението на „тестикули“ в същия речник. Разбра, каквото разбра, промъкна се в кабинета на баща си и взе неговата медицинска енциклопедия, за да разбере нещо повече. Беше доста особена работа. Обаче Шарлът разбра. Горе-долу. Може би повече, отколкото й се искаше да разбере. Криво-ляво тя обясни на Ем, но Ем изобщо не й повярва и очевидно веднага забрави думата.
— Също като филма в събота — напомни й Шарлът. — Ако мистър Делорио се разбеснее и стане много лош, ритни го между краката.
— О, да — рече неуверено Ем. — Ще го ритна в кулите.
— Тестикулите.
— Кулите!
— Тестикулите — твърдо настоя Шарлът.
Емили сви рамене примирително.
— Както кажеш.
Мисис Делорио влезе във всекидневната, бършейки ръцете си в жълта, кухненска кърпа. Върху блузата и полата си бе сложила престилка. Миришеше на току-що нарязан лук. Тя бе започнала да приготвя вечерята веднага след тяхното идване.
— Момичета, искате ли още пепси?
— Не, госпожо — отвърна Шарлът. — Така сме добре, благодарим. Представлението много ни хареса.
— Пиесата е страхотна — рече Емили.
— Любимата ни — добави Шарлът.
— Разказва се за едно момче с кули — каза Емили — и всички непрекъснато го ритат в тях.
Шарлът едва се сдържа да не удари малката мискинка по главата.
Мисис Делорио свъси чело озадачена, гледайки ту екрана на телевизора, ту Емили.
— Какви кули?
— Марули — намеси се Шарлът, опитвайки се плахо да потули работата.
На външната врата се позвъни и така възможността Емили да свърши още една бля бе прекъсната.