Всички казваха, че хората на изкуството са странни, особено писателите. Когато се запозна с Мартин Стилуотър, Вик очакваше, че той ще е ексцентричен. В това отношение обаче Марти го бе разочаровал. Той се оказа най-нормалният и разумен съсед, за какъвто човек би могъл да мечтае. Най-нормалният до този момент.
Като се изправи на крака, Марти хвана дъщерите си за ръце.
— Трябва да тръгваме — каза той и се упъти към изхода.
— Една секунда, Марти, приятелю! — рече Вик. — Не можеш да си отидеш просто тъй и да ни оставиш да гадаем. Искаме да знаем какво е станало и тъй нататък…
Марти пусна ръката на Шарлът само, за да отвори вратата, и отново я сграбчи. Вятърът се втурна с вой в антрето, а гоблените с извезаните по тях синигерчета и пролетни цветя изтракаха върху стената.
Когато писателят излезе, без изобщо да даде някакъв отговор, Вик погледна към Кейти и видя как изразът на лицето й се променя. По лицето й още блестяха сълзи, ала очите й бяха сухи. Кейти гледаше към Марти, озадачена.
„Значи не само аз…“ — помисли си Вик.
Той излезе и видя, че писателят бе вече слязъл по външното стълбище и вървеше по пътеката, блъскан от вятъра и дъжда, хванал децата си за ръце. Въздухът беше мразовит. Жабешкото крякане бе мелодично и в същото време неестествено, студено и механично — като стърженето и тракането на оголени зъбчати колела в някоя заскрежена машина. От този звук на Вик му се прииска да влезе обратно в къщата, да седне пред горящия в камината огън и да изпие огромно количество горещо кафе, примесено с бренди.
— Дявол да го вземе, Марти! Чакай малко!
Писателят се обърна и погледна назад, а двете момиченца се притиснаха към него.
— Ние сме ти приятели и искаме да ти помогнем — продължи Вик. — Каквото и да се е случило, искаме да ти помогнем.
— Нищо не можеш да направиш, Виктор.
— Виктор?! Човече, ти знаеш, че мразя „Виктор“! Никой не ме нарича така! Нито дори старата ми майчица… а тя ги разбира тия работи.
— Извинявай… Вик. Аз просто съм много напрегнат.
Марти отново тръгна по пътеката, а момичетата го последваха.
В края на пътеката беше спряла някаква кола. Нов буик. Дъждовните капки блестяха по него като скъпоценни камъни. Двигателят беше запален. Фаровете светеха. Вътре нямаше никой.
Вик се втурна надолу по външните стълби, изскачайки навън в дъжда, който макар и да не бе вече така пороен, бе все още доста силен. Той бързо ги настигна.
— Това твоята кола ли е? — попита Вик.
— Да — отвърна Марти.
— Откога?
— Днес я купих.
— Къде е Пейджи?
— Имам среща с нея — отвърна Марти, а лицето му бе бяло като черепа под него. Той видимо трепереше, а очите му изглеждаха някак особено на светлината от уличната лампа.
— Слушай, Вик, децата ще се намокрят до кости в този дъжд.
— Аз ще се намокря! — възкликна Вик. — Те имат дъждобрани! Пейджи не е ли у вас?
— Вече е тръгнала — каза Марти и погледна тревожно към къщата си от другата страна на улицата. Лампите на първия и втория етаж все още светеха. — Имам среща с нея.
— Помниш ли какво ми каза…
— Вик, моля те…
— Почти бях забравил, какво ми каза. Сетих се чак, когато тръгна надолу по пътеката.
— Трябва да вървим, Вик.
— Каза ми да не давам децата на никого, ако Пейджи не е с тях. На никого! Спомняш ли си какво ми каза?
Марти занесе двата куфара долу, в кухнята.
Девет милиметровият парабел „Берета“ беше затъкнат в колана на панталоните му и неприятно притискаше стомаха му. Той носеше груб вълнен пуловер на шарени еленчета, който скриваше пистолета му. Якето му от мачкан лак в червено и черно беше разкопчано и Марти лесно можеше да измъкне оръжието си, като просо пуснеше пътническите чанти на земята.