Той вижда как този нов подход оказва нужния ефект и побутва децата към колата, уверен, че съседът му вече няма да ги спира.
Ала Вик ги следва неотклонно и прецапва през локвите.
— Съвсем нищо ли не можеш да ми кажеш?
Като отваря задната врата на буика и настанява момичетата вътре, убиецът се обръща към Вик още веднъж.
— Срам ме е да го кажа, но точно аз — техният баща — съм виновен за това, че те са в опасност сега заради онова, което ми е професия.
Вик го изгледа недоумяващ.
— Но ти пишеш книги!
— Вик, ти знаеш ли какво е фанатизиран почитател?
Вик отваря широко очи, после примижава, когато напористият вятър запраща в лицето му залп от дъждовни капки.
— Като онази жена и Майкъл Дж. Фокс преди няколко години?
— Именно! Точно така! Като Майкъл Дж. Фокс. — Момичетата са вече в колата и той затръшва вратата. — Само че нас ни преследва не някаква си луда жена, а мъж. Тази вечер той отиде твърде далече, влезе в къщата ми с взлом, развилия се и аз трябваше да го раня. Аз, Вик, представяш ли си аз да раня някого?! Сега се боя, че той ще се върне. Трябва да отведа момичетата оттук.
— Боже мой! — възкликва Вик, повярвал напълно на разказа му.
— Сега нямам време да ти кажа повече, дори това, което ти обясних, е много. Така че просто… просто се прибирай у вас, за да не простинеш. Ще вземеш да легнеш от пневмония. Аз ще ти се обадя след няколко дни, за да ти разкажа останалото.
— Да можехме с нещо да ти помогнем… казва Вик колебливо.
— Върви сега, върви! Благодарен съм ти за това, което вече направи, но сега можеш да ми помогнеш само, ако не стоим на дъжда. Погледни се! За бога, та ти си мокър до кости! Не стой навън в този дъжд, за да не те мисля, че ще хванеш пневмония заради мене.
Като отиде при Марти, застанал до багажника на „БеЕмВе“-то, Пейджи сложи на земята третия куфар и ловната пушка „Мосберг“. Когато той отключи багажника и вдигна капака, Пейджи видя трите кутии и попита:
— Какво е това?
— Нещо, което ще ни потрябва — отвърна Марти.
— Какво например?
— Ще ти обясня по-късно — рече той, вдигна куфарите и ги сложи в багажника.
Когато трите куфара не можаха да се съберат отзад, Пейджи каза:
— Взела съм само най-необходимите вещи. Трябва да махнем едната кутия.
— Не! Ще сложа най-малкият куфар отзад под краката на Емили. Тя и без това не достига пода.
Стигнал средата на пътеката, водеща към входа на къщата Вик се обръща назад към буика.
Убиецът продължава да се прави на Джими Стюарт и подвиква:
— Върви, Вик, върви! Ето че и Кейти е излязла навън. Ще вземе и тя да се простуди и да легне! Прибирайте се и двамата!
Той се обръща, заобикаля задницата на колата и едва когато застава до шофьорската седалка, поглежда към къщата още веднъж.
Вик е изкачил стълбите и сега е на площадката до Кейти — твърде далече, за да осуети бягството му, със или без оръжие.
Махва им с ръка и те му отвръщат със същото. Той влиза в колата и сяда зад волана. Твърде големият му шлифер се разпростира около него. Чак тогава затваря вратата.
Отсреща, в неговия собствен дом лампите и на двата етажа светят. Натрапникът е там с Пейджи. Неговата красива Пейджи. Засега не може да направи нищо. Още не, защото няма оръжие.
Той се обръща и поглежда към задната седалка, където Шарлът и Емили вече са закопчали предпазните си колани. Те са добри момичета. И са толкова сладки в жълтите си мушами и шапки. Дори на снимката не са така сладки.
Двете подхващат разговор с него. Първа е Шарлът.
— Къде отиваме, татко? Откъде е тази кола?
— Къде е мама? — пита Емили.
Преди да може да им отговори, те го засипват безмилостно с куп въпроси.
— Какво стана? По кого стреля? Уби ли го?
— Мисис Санчес ли беше?
— И тя ли побесня като Ханибал Канибала, татко? И тя ли е „куку“? — пита го Шарлът.
Той поглежда през отсрещното стъкло и вижда как Вик и Кейти Делорио влизат в къщата и затварят вратата.
— Татко, вярно ли е? — пита Емили.
— Да, татко, кажи! Вярно ли е това, което каза за Майкъл Дж. Фокс на мистър Делорио? Вярно ли е? Майкъл Фокс е много хубав.
— Само пазете тишина! — казва им той раздразнено.