Тъкмо, когато се изравни с предното стъкло откъм страната на шофьора и посегна към вратата, колата отново тръгна като зави надясно, пресичайки кръстовището.
Подхлъзна се и едва не падна върху мокрия паваж. Все пак успя да се задържи на крака, стисна оръжието си и се втурна след буика, който зави надясно по първата пресечка.
Шофьорът гледаше надясно и не подозираше, че Марти е от лявата му страна. Мъжът беше облечен в черна връхна дреха. През страничния прозорец, покрит с дъждовни капки, се виждаше само част от темето му. Косата му бе по-тъмна от тази на Вик Делорио.
Тъй като колата все още се движеше бавно заради завоя, Марти отново я настигна, шумно поемайки въздух. Сърцето му блъскаше оглушително. Този път той не посегна към вратата, защото вероятно беше заключена. Щеше да привлече вниманието му и нямаше да може да действа изневиделица. Повдигайки пистолета, той се прицели в тила на мъжа.
Децата можеха да пострадат от някое рикоширало парче стъкло. Трябваше да рискува. Иначе те бяха загубени завинаги.
Макар че този мъж едва ли бе Вик Делорио, Марти не можеше да натисне спусъка, без да знае по кого стреля. Като все още тичаше, той се изравни с колата и извика:
— Хей, хей, хей!
Шофьорът извърна глава, за да погледне през страничния прозорец.
Марти погледна надолу, над дулото на оръжието си и видя срещу себе си своето собствено лице. Другият! Стъклото пред него беше сякаш омагьосано огледало, в което собственият му образ се появяваше в малко по-различна форма и можеше да показва много по-злостни чувства от онези, които човек би разкрил пред света. Когато се изправи срещу него, това огледално лице кипеше от гняв и омраза.
Изненадан, шофьорът отпусна инстинктивно педала от газта и за миг буикът намали скоростта си.
Вече на около метър и половина от прозореца, Марти стреля два пъти. В мига преди мощният изстрел да проехти в дъждовната нощ и да отекне в хилядите мокри повърхности наоколо, на Марти се стори, че шофьорът се навежда встрани и надолу, все още хванал кормилото с една ръка, но мъчейки се да запази главата си от куршумите. От дулото се стрелна пламък, стъклото се пръсна на парчета и Марти не успя да види какво стана с негодника.
Вторият изстрел се разнесе почти веднага след първия. Гумите на буика изскърцаха и той се стрелна напред, подобно на необязден, със зъл нрав кон, изскачащ от вратата на родеото.
Марти хукна след колата, но тя за секунди се отдалечи от него. Той усети в лицето си въздушната вълна с миризмата на изгорели газове. Двойникът бе все още жив, навярно ранен, ала все още жив и решен да избяга.
Понасяйки се устремно на изток, буикът се упъти към насрещното платно на двупосочното шосе. Следвайки тази траектория, той скоро щеше да полети над железния парапет и да се разбие в нечий преден двор.
С предателското си вътрешно око — окото на съзнанието — Марти видя как колата се удря в бордюра с голяма скорост, отскача, завърта се и се удря в някое от дърветата покрай шосето или в стената на една от къщите. После избухва в пламъци, а дъщерите му са затворени вътре като в горящ ковчег. В най-тъмните ъгли на съзнанието си той дори чува писъците им, докато огънят овъглява месото върху костите им.
После, както тичаше след автомобила, Марти видя, че той направи завой от сто и осемдесет градуса по осовата линия и влезе в платното, в което трябваше да бъде. Ала все още се движеше бързо, прекалено бързо, за да може Марти да ги настигне. Нямаше никаква надежда.
Но той тичаше така, сякаш спасяваше собствения си живот. Гърлото му отново започваше да го боли, защото поемаше въздух през устата си. Гърдите го боляха, краката му болезнено пулсираха. Дясната му ръка здраво стискаше пистолета, а от китката до рамото му всички мускули го боляха. С всяка отчаяно забързана крачка имената на неговите дъщери отекваха в съзнанието му като безмълвни вопли на мъка и скръб.