— Над какво се трудиш?
— Над бюджета и оперативния план за следващата година и те са почти готови. Разбира се, ако някой нахал не пожелае да започна да го гледам с лошо око, като се опита да ми смени някое от числата във финалния момент.
Последното изявление бе придружено от реакция, която може да се опише единствено като многозначителен поглед.
Не му обърнах внимание.
Искам да кажа, к’во толкоз, да му се не види! И без това ме гледаше с лошо око, така че заплахите му изобщо не ме стреснаха.
— Значи е добре, дето те намерих, преди да си си свършил работата — заявих безгрижно. — Бих искал да обсъдим с теб нещо, което несъмнено ще повлияе върху твоите сметки. По-точно една промяна в мащаба на възнаграждението ми.
— Изключено! — избухна Гримбъл. — Ти и бездруго вече си най-високоплатеният от персонала, без да пропускаме мен. Възмутително е, че можеш дори да си помислиш да искаш увеличение.
— Не увеличение, лорд канцлере, а намаление.
Това го спря.
— Какво? Намаление на възнаграждението?
— Ами, да речем, до нула.
Той се изтегна назад в стола си и ме загледа с подозрение.
— Трудно ми е да повярвам, че ти и твоят чирак сте склонни да работите за нищо. Прощавай, но от дете съм се съмнявал в благородната саможертва като мотив. Въпреки че не харесвам алчността, тя поне е подтик, който мога да проумея.
— Може би именно затова винаги сме се разбирали толкова добре — измърках. — Във всеки случай ти си съвсем прав. Нямам никакво намерение да се бъхтя без заплащане. Мислех си да напусна двора на Посилтум, за да търся служба някъде другаде.
Веждите на канцлера рипнаха нагоре.
— Няма да оспорвам твоя план, ала трябва да призная, че той ме удивлява. Имах впечатление, че сте напълно очаровани от положението да заемате тази „блага работа“ тук. Какво би успяло да ви съблазни да смените комфорта на живота в двора с несигурното бъдеще на открития път?
— Че как, подкуп, разбира се — усмихнах се. — На обща сума хиляда жълтици.
— Схващам — меко промълви Джей Ар Гримбъл. — И кой, ако мога да попитам, предлага тоя подкуп?
Зяпнах тавана.
— Всъщност донякъде се надявах, че ще го предложиш ти.
След това имаше малък пазарлък, но най-вече по условията на нашето споразумение. Гримбъл наистина искаше да изхвърли мен и Аахз от своите сметки, макар да подозирах, че ако бе разбрал, че преговаря само със Скийв, щеше да е по-слабо отстъпчив. Прехвърчаха няколко епитета, тупахме се в гърдите, обаче важното е крайният резултат, а този резултат беше, че се отправих към моето жилище с хиляда жълтици по-богат — в замяна на обещанието, че те ще бъдат последните пари, които някога ще получа от канцлера. Още една причина да потегля колкото може по-скоро.
С леко сърце и тежка кесия прекрачих прага на покоите си.
Помните ли миналия път, когато си влязох в стаята? Как там ме чакаше странен демон? Е, пак стана същото.
Не ме разбирайте погрешно. Това не е постоянна практика в моето всекидневно съществуване. Рядко се случва някой гост да се появи, без да извести предварително. Двама демони… ех, както и да го схващате, тоя ден щеше да бъде отбелязан с червени букви в дневника ми.
Не ви ли се струва, че шикалкавя? Да, така е. Вижте, всъщност този демон го познавах и той се наричаше Маша!
— Здрав-вей, баровецо! Бях наблизо и си рекох да намина и да кажа „Мараба!“.
Тя се втурна напред да ме прегърне, а аз бързешком се преместих, та между нас да остане нещо неподвижно. Може би едно „Мараба!“ и една прегръдка не ви изглеждат като заплаха. Ако е тъй, не познавате Маша!
Нямам нищо против приветствените обятия. Имам друга приятелка демоница на име Тананда (да, напоследък завъдих много демонични приятели), чиито приветствени прегръдки са връхни точки в моето съществуване. Тананда е мила, закръглена и гушлата. Вярно, че е и убийца, но нейните докосвания могат и статуя да накарат да подскочи.
Маша пък не е мила и гушлата. Тя е огромна… че и отгоре. Не се съмнявах в искрените добри намерения зад нейния поздрав. Просто се боях, че ако ме обгърне, ще ми трябват бая дни, докато се измъкна… а смятах да планирам бягство.
— Ъ-ъ-ъ… Здрасти, Маша. Радвам се да те видя… цялата.
Последния път, когато я зърнах, магьосницата беше дегизирана като безвкусно цирково шапито, само дето не бе дегизировка. Всъщност така си се обличаше. Днес обаче бе зарязала импровизациите… заедно с пищния си гардероб и всякакъв добър вкус. Хубаво де, не беше съвсем гола. Носеше бикини от леопардова кожа, но показваше плът, достатъчна за четирима нормални голи хора. Бикини, обичайната бижутерия в количества, колкото да напълни ръчна количка, светлозелено червило, което се биеше с оранжевата й коса, и татуировка на бицепса. Такава си е Маша. От горе до долу — класа.