— Имах предвид някога — поясних.
Тя моментално просия.
— Разбира се, Скийв — намигна ми. — Няма да се отървеш толкоз лесно от мен. Кажи довиждане на Аахз от мое име.
— Кажи му довиждане сама — промърмори Аахз, като излезе от сенките.
— А, ето те и теб! — ухили се девойката. — Къде е гремлинът? Стори ми се, че вие двамата си приказвахте нещо преди малко.
— Приказвахме си — потвърди люспестият и се огледа. — Не разбирам. Само преди минута беше тук.
— Все едно, че не съществува, нали, Аахз? — предположих невинно.
— Виж какво, момче!… — започна гневно моят ментор.
Отборът избухна в дружен смях. Той се извърна към тях, за да им отговори съсичащо, но блесна силна светлина и те изчезнаха.
Стояхме мълчаливо заедно няколко мига, взирайки се в празното пространство. Сетне Аахз плъзна ръка около раменете ми.
— Добър отбор бяха, момче — въздъхна той. — Сега се стегни. Триумфиращите генерали нямат край очите си мокри вадички. Лошо е за имиджа.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА:
Всички ли са щастливи?
Двамата с Аахз влязохме в столицата начело на ликуваща тълпа посилтумски граждани.
На практика бяхме завлечени пред двореца от тласкащата ни напред навалица. Приветствията бяха невероятни. Хвърляха или разстилаха по нашия път цветя и други по-трудно разпознаваеми предмети, които правеха стъпването достатъчно несигурно, така че нееднократно се плашех, че мога да падна и да бъда прегазен. Във всеки случай хората изглеждаха изключително доволни, че ни виждат. Но тъй или иначе пъстрата триумфална процесия бе почти толкова потенциално застрашителна за живота и за крайниците ни, колкото войната.
Харесваше ми.
Никога по-рано не ми се бе случвало такава голяма тълпа да вдига тъй голяма врява заради мен. Хубаво беше.
— Горе главата, момче — промърмори Аахз, като ме сръга в ребрата. — Задава се комитетът по посрещането.
И действително от главните порти на двореца се появи втора процесия. Беше по-скромна от нашата, но наваксваше малочислеността си с престижа на своите членове.
Отпред и в центъра бе крал Родрик Пети, а близо до него по фланговете — Гримбъл и Злабрадва. Канцлерът сияеше от нескривана радост. От друга страна, генералът определено изглеждаше мрачен.
Като огледа тълпата, Хю Злабрадва забеляза неколцина от войниците си. Свирепата му физиономия стана още по-свирепа, което не им предвещаваше нищо добро. Предположих, че умира от любопитство защо не са успели да изпълнят заповедта му да възпрепятстват нашето завръщане.
Каквото и да си мислеше обаче, то трябваше да изчака. Кралят вдигна ръце и насъбралите се послушно замлъкнаха, за да чуят какво има да каже.
— Лорд магьоснико — започна той, — знай, че поздравленията на благодарните граждани от Посилтум са само слабо ехо на моите чувства за службата, която ни отслужи.
Отговори му енергична вълна ръкопляскания.
— Новината за твоята победа се разпространи преди теб — продължи Родрик. — И нашите историци вече записват подробностите на този ти триумф… доколкото са им известни, разбира се.
Одобрителен ромон от смях заля тълпата.
— Макар ние да не претендираме, че сме проумели действието на твоите магически сили — заяви кралят, — резултатите говорят сами за себе си. Една могъща армия от непобедими войни изчезна яко дим заедно с оръжията. Само тежките брони и обсадните им машини, които замърсяват празното бойно поле, оставят белег за тяхното изчезване. Войната е спечелена! Заплахата за Посилтум е отстранена завинаги!
При тези думи тълпата сякаш се взриви. Въздухът отново се изпълни с цветя и виковете разтърсиха стените на двореца.
Монархът се опита да добави още нещо, но то се загуби сред ликуващата врява. Накрая той сви рамене и влезе в покоите си, като поспря само колкото да махне за последно на народа.
Помислих си, че това е доста евтин номер, който му позволява да трупа дивиденти от нашите аплодисменти, все едно че са предназначени за него, ала го оставих така. Сега трябваше да изпържим по-голяма риба.
Улових погледите ма Гримбъл и Злабрадва и им направих знак да дойдат напред.
— Имам да говоря с вас двамата — извисих глас над гълчавата.
— Не е ли по-добре да влезем вътре, където е по-тихо? — викна в ответ Гримбъл.
— Ще говорим тук! — настоях аз.
— Но тълпата… — изжестикулира канцлерът.
Обърнах се и кимнах на една фигура в челната редица на навалицата. Тя отвърна с вдигане на дясната си ръка. В отговор мъжете начело на тази тълпа сключиха ръце и очертаха кръг около нас, движейки се с почти военна точност. Ето че за миг сред гъмжилото се оформи празно пространство, в чийто център останахме само двамата кралски съветници, Аахз, Глийп, моя милост и мъжът, който беше подал сигнала.