— Знам, знам — махна нетърпеливо с ръка моят ментор. — Трябва обаче да отбележа, че ти избираш да си послушен в най-проклетите моменти. Добре! Следователно И-скачача е нагласен на различна зона за спускане от онази, която използва Танда. Ще се наложи просто да изкопаем някой местен водач, за да ни ориентира.
— Страхотно! — направих гримаса аз. — И къде мислиш да открием необходимия гид?
— К’во ще кажеш да го вземем оттам? — ухили се самодоволно Аахз и посочи.
Проследих линията на протегнатия му дълъг нокът. Наистина на не повече от един хвърлей от нас под сянката на средно голямо дърво се гушеше малко езерце. Опрял гръб върху ствола до него, седеше млад абориген. Единственото, което ме озадачаваше, бе, че той държи края на къса пръчка, а от другия й край излиза корда, която отива в езерцето.
— Какво прави? — запитах с подозрение.
— Доколкото се вижда оттук, бих казал, че лови риба — обяви Аахз.
— Лови риба? По тоя начин? — сбърчих чело аз. — Че защо просто не…
— Ще ти обясня по-късно — прекъсна ме моят наставник. — В този момент се опитваме да ни упътят към Та-хоу. Сети ли се?
— Тъй беше! — кимнах. — Хайде да вървим.
Тръгнах напред, за да бъда незабавно спрян от стоварилата се върху рамото ми тежка ръка.
— Момче — изпухтя Аахз, — да забравяш нещо?
— Така ли? Какво? — трепнах с клепачи.
— Нашата маскировка, глупако — озъби ми се той. — Твоят ленив стар учител би искал да е в състояние да зададе въпросите си, без да се налага да преследва хлапака по целия пейзаж за отговорите.
— Ох! Вярно, сър.
Смутен от недоглеждането си, бързо изпълних номера с маскировката и двамата приближихме унесения местен жител.
— Извинете ме, господине — започнах, като се прокашлях, — можете ли да ни покажете пътя към Та-хоу?
— А какво правите тук? — нагло реагира младежът, без да отваря очи. — Не знаете ли, че докато войната не свърши, земята между Вегас и Та-хоу е ничия земя?
— Що рече този? — изръмжа Аахз.
— Това пък какво беше? — попита юнакът и тозчас се ококори.
За разнообразие умът ми схвана положението мигом. Явно все още носех своя амулет-преводач от пътуванията ми с Тананда, но первектът нямаше такъв. Това означаваше, че докато аз можех да разбирам и да бъда разбиран както от Аахз, тъй и от аборигена, никой от тях не би разгадал какви ги говори другият. Грозеше ни опасност маскировката ни да бъде разобличена от първия местен, когото срещнахме при нашата спасителна мисия. Страхотно.
— Ммм… Извинете ме за момент, господине — запънах аз.
С бърза мисъл изхлузих амулета от врата си и мушнах ръка в примката. Аахз моментално съобрази, също пъхна длан в нея и стисна китката ми като в менгеме. По този начин и двамата вече можехме да използваме мощта на устройството.
За зла участ аборигенът забеляза тая странична сценка. Очите му, които се бяха отворили широко при звука на Аахзовите думи, сега едва не изскочиха, докато гледаше ту единия от нас, ту другия.
— Псевдомасонски поздрав — обясни заговорнически люспестият, намигайки му.
— Ка-кво? — заекнах.
— По-късно, момче — измърмори навъсено моят ментор. — Подкарай пак разговора.
— Добре. Ъ-ъ-ъ… какво беше онуй, дето го рече за някаква война?
— Казах, че не би следвало да сте тук — кимна младокът, като възвърна малко от своята напереност, но все тъй продължаваше да гледа с подозрение амулета. — И двете страни обявиха, че тази зона е забранена за цивилни, докато войната не свърши.
— И кога всъщност започна тя? — полюбопитствах.
— О, поне още седмица и нещо няма да почне — сви рамене аборигенът. — От петстотин години не сме воювали и всички са отвикнали. Ще им трябва известно време, за да се приготвят — но въпреки това вие не бива да бъдете тук.
— Хубаво, ами ти какво правиш насам? — дръзко запита Аахз. — Не ми мязаш на войник.
— Татко е офицер — прозина се хлапакът. — Ако тахойски патрул ме открие тука, просто ще им кажа кой е баща ми и ще им запуша устите.
— А да речем, че те спипа някой вегаски патрул? — не се сдържах аз.
— Вегасците ли? — разсмя се невярващо момчето. — Те са по-неподготвени дори и от нас. Още не са си проектирали униформите, да не говорим пък, че не са се организирали достатъчно, та да вземат да изпращат патрулиращи.
— Е, благодарим за информацията — обади се Аахз. — Ако сега само ни посочиш пътя към Та-хоу, ще се изнесем от вашето бойно поле.
— Пътя към Та-хоу? — навъси се младокът. — Не знаете как да стигнете дотам? Странно.
— Кое му е странното? — възрази учителят ми. — Та ние сме нови тук. Какво от това?