Силно тупаше сърцето на Дакито. Той пръв път излизаше пред голям човек. Наистина в София в градината той бе си палил цигарото от един министър, но това беше станало случайно и без да подозира важността на лицето, с което стоеше на едно и също столче.
Всеки може да си въобрази вълнението, което непременно ще обладае ученика, който вижда за пръв път новия си учител; разсилния, който ще проси служба от един началник на отделение; един провинциален член на градски съвет пред министъра на вероизповеданието; един мирови съдия, който не отбира нищо, пред един ревизор, който има кокарда още на шапката си.
За успокоение на читателите спеша да им явя, че ревизорът, който заоблачи тъй неприятно хоризонта на Дакито и внуши на дяда Ивана такава отважност и готовност за самопожертвуване към приятеля си, не беше ревизор, а един беден жалбописец, дошъл от ближния град с цел да се установи тука и да се занимава с писане прошения.
Ето защо го чул Рачо Бейката да пита: „има ли судията много работа?“
Но нека ние да продължаваме да го наричаме пак ревизор, защото такъв го мислят нашите приятели.
VI. глава
Дядо Иван погледна към чардака.
Видя ревизора. Той беше седнал на заградките на чардака и пушеше цигаро.
Той беше гърбом към двамата приятели.
Дядо Иван тръгна към стълбата.
Дакито подир него.
Дядо Иван фана да се покачва по стълбите, като се мъчеше да си закопчае палтото и за ония копчета, които не съществуваха.
Дакито тръгна по стъпките му, като си остави предварително бастуна долу на двора.
Дядо Иван свали шапката си, щом възлезе на осемнайсетата, сиреч на най-горната стълба.
Дакито свали своята още на тринайсетата стълба. И двамата бяха вече гологлави.
На едногото главата месната като тиква, на която носът никак не пречеше да бъде съвършено валчеста.
На другия — безформена или по-добре, състояща цяла от две бради, на които един огромен нос пречеше да се съединят отпреж.
Дядо Иван стоеше отпред, Дакито стоеше зад него и се потеше. Но дядо Иван запази всичкото присъствие на духа си и повика на помощ всичкото си красноречие.
Ревизорът продължаваше да стои в първото си положение, с гърба към стълбата, без да обръща внимание на тропота, които чуваше зад себе си. Той си пушеше спокойно цигарата и мислеше за кариерата си как да я устрои тука. Той правеше план, най-напред да се запознае с мировия съдия и да се постарае да му придобие благоволението. Трябва да се изкарва хлябът; трябваше да се правят прошения. Той беше жалбописец.
Той не подозираше, че е ревизор.
— Здравствувай, ваше високоблагородие! Имам чест да се представя. Иван Аспазиевич Дорлидолски! — изгърмя един страшен глас пред него. Забравих да спомена на мястото, гдето правех описанието на дядо Ивана, че при другите си качества природни, той беше надарен и с гласа на един стентор и в тържествените случаи, когато трябваше да се вика „ура“, началникът, за да запази службата си, полагаше особени старания да го доведе на мястото, гдето най се чувствуваше нужда от силни дробове, и го туряше начело на авангвардията за урата. Ревизорът бързо се извърна и погледна: той щръкна цял от ужас, като съзря една страшна глава пред себе си, из която излезе страшният глас.
Но дядо Иван продължи, като показа Дакито:
— Имам чест да ви представя господина Митрофаний Дакич, мировой судья в город Х.
Дядо Иван, по едно вдъхновение, облагороди пред ревизора името на Дакито.
Ревизорът още повече се смая, когато видя същия мирови съдия, че му иде на крака и с такова уважение. Той застана прав, свали почтително фуражката си с кокарда, наведе си челото и се ръкува с Дакито и с дяда Ивана.
Дакито си наведе още по-ниско челото, отстъпи малко настрана и направи отгоре още едно темане на ревизора.
Ревизорът беше очарован!
— Как сте? Добре ли сте? Моля, седнете! — каза учтиво ревизорът, като показваше на някои столове, които липсваха. Той говореше повече на Даки.
— Благодарим! — каза Дакито.
— Покорно благодарим! — каза досетливият дядо Иван.
Но дядо Иван, който беше обещал да играе ролята на ръководител и избавител на Дакито в тая важна среща, пое думата.
— Давно ли оставихте София — попита дядо Иван.
— Ба, три месеца има откак бях там — отговори ревизорът безстрастно, но удивен малко за тоя въпрос.
— Значит, ваше високоблагородие, вие сте произвели вече рекогносцировка по цялото княжество и сега правите чест и на нашия город, в който имаме чест да ви соглеждаме.