— Вие трябва да ме познавате? — попита зачудено ревизорът.
— Никак не, нямам чест лично, но бидохме предизвестени за ваше прибитие…
— От кого?
— От тайни съобщения.
— За мене тайни съобщения? — каза захласнат от недоумение ревизорът. Той помисли, че го земат за съмнително лице, гонено от властите, и че това не са друго, освен преоблечени полицейски агенти, твърде учтиви впрочем…
— Тоест, искам да кажа, от слухове… от писма на приятели — отговори дядо Иван.
Удивлението на ревизора се увеличаваше. Защо и кои се интересуват толкова за неговата скромна личност? Кой си е дал труд да го следи и да води преписка с тоя учтив Дормидолски за маршрута му? Да му дадяха време една четвърт век да мисли, пак не би могъл да разгадае тая тайна.
— Трябва и вестниците да са писали за мене! — каза ревизорът иронически, но безпокоен.
Дядо Иван виждаше, че разговорът взема нежелателно направление за него. Работата се заплиташе по един фатален начин: той не беше чел вестници. Но той съобрази, че един ревизор на съдилищата по цялото княжество не може да не бъде достоен и високопоставен человек и че вестниците не могат да не пишат за неговото тръгване, което интересува толкова свят. Като направи това дълбокоумно разсъждение, той счете за възможно да отговори утвърдително на въпроса на ревизора.
— Вестниците?… Помилуйте!… Как да не пишат?… Пишат, пишат за всички отлични събратия, като вас…
Дакито, който досега беше пазил пасивно положение и беше се ограничил да гледа ту в лицето на ревизора, ту в носа на дяда Ивана, като чакаше да го види да се мръдне (за честта на Дакито трябва да кажем, че той от цяло сърце и душа желаеше да мръдне носът на дяда Ивана, за да не бъде принуден да жертвува, макар минутно, политическите си убеждения на изискванията на неумолими обстоятелства), той помисли, че ще е прилично и той да каже няколко думи. Какво ще рече още отсега ревизорът? „Мировият съдия мълчи като теле!“ Той напрегна всичките си умствени способности, приведе в движение лявото си ухо и като клюмна два пъти на ревизора с глава, каза остроумно:
— Да, да!…
Ревизорът се изправи във всичката си височина, разпери си ръцете, сниши си главата между рамената, а тях издигна и като погледна към посетителите си, имащ вид на една удивителна, избъбла:
— Не отбирам нищо!
Дядо Иван забележи лошото впечатление, което произведе тоя разговор на ревизора, и се намери в неловко положение: той си обясни, че причината на тая несполука ще да са двете „Да! да!“, които произнесе неблагоразумният Митрофан; той се извърна бърже към него и му фърли такъв зверски поглед, щото Дакито, който гледаше с кое ще му направи знак дядо Иван, с брадата ли или с носа, се уплаши неволно, наведе очи надолу и прочете колко гвоздеи имаше на дъската, на която стоеше.
Но ревизорът подзе:
— Имате ли много работа тука, господин Дякович? — Господин Дякович, сиреч Дакито, комуто хортуваше ревизорът, каза, без да чака разрешение от избавителя си:
— Работа дал господ… работа колкото щеш… решения много! Бог да те пази…
— Имате ли тука кой да ви пише прошения?
— Ваше високоблагородие, изволте в судо… очевидно изволте да видите организация и порядок судебни… совершено либералним образом… — каза дядо Иван, като мислеше, че Дакито не отговаряше, както подобава на ревизора.
— Благодаря… по-после… А кой ви пише тука прошенията? — попита ревизорът, който не обръщаше внимание на учтивите фрази на дяда Ивана.
Дакито, възхитен, че можа да отговори тоя път положително и с увереност, посочи другаря си и каза:
— Господин… Додо… Дорм…
— Иван Аспазиевич Дормидолски! Слугата ви! — прибърза да каже дядо Иван, за да не даде време на Дакито да го назове с неприличното му име.
— Радвам се, радвам се — каза ревизорът, като се поклони вежливо на дяда Ивана, на когото тъкмеше да стане колега.
— Сбогом! С моим почитаниям! — каза дядо Иван и се поклони.
— Сбогом — каза Дакито и се поклони.
Ауденцията се свърши. Приятелите потеглиха към стълбите. Дакито тоя път тръгна напред, понеже естествено се намираше по-близу до стълбите, и фана да слиза, като си държеше още шапката под мишницата. Но дядо Иван, преди да последва другаря си, бързо се приближи до ухото на ревизора, посочи му отходящия Митрофана с носа си и му пришъпна.
— Дурак, ваше високоблагородие!
И слезна и той.
VII. глава
През нощта дядо Иван сънува чудни работи. Присъни му се, че ревизорът беше се преобърнал на една ужасна ламя, тъкмо такваз, каквато е изобразена над голямата порта на Лясковския манастир: зелена, шарена, с биволски очи, из които излазяше пламък, с две крила бодлясти, едно на гърба, друго на корема, и с уста зинали и червени, като пещта на Нейка Бухала, да лапнат цял свети Георгя.