С отличним почитанием и ревнител на возродителната Болгария и доброжелающ ваш ничтожний раб и служител:
След като прочете това с голямо услаждение трети път и произнесе с особен тон подписа: „Дормидолски!“, дядо Иван сгъна рапорта и го постави на поличката, която хранеше и други важни документи и книжа.
Той стана, оми се и понеже не намираше презръчник да си отрие лицето, той се избриса с оваляната престилка на жена си, която влизаше тоя час из вратата.
— Проклето Бейка! Пак иде — каза жена му начумерено. Съпругата на дяда Ивана чувствуваше непримиримата вражда към Рача Бейката, защото си позволяваше неприличността да нарича съпруга й просто: дядо Иван.
— Защо го викаш това поразник? — казваше раздразнено почтената съпруга, като гледаше през прозореца на Бейката, който продължаваше да вика дяда Ивана, и смигаше.
— Чорт го взел… приходи за прошението си. Дай му прошението, вот там на лавицата е, гдето е подгънато на четири — каза дядо Иван, като си обуваше втория крачол на панталоните.
— Хъъ! Сега ще му стана и слугиня на твойто Бейка, бог го убил! — каза съпругата и фърли из прозореца прошението на Бейката.
Но Иваи Аспазиевич Дормидолски, който изискваше от всякиго съблюдението на правилата на вежливостта, както беше вече доказал това вчера при срещата с бакалина и ревизора и минуваше понякога за человек с твърде деликатен характер, се възмути от грубата постъпка на жена си и като я назова с християнското й име; каза й сърдито:
— Защо ти грубо го ругаеш! И той е человек честний!
— Той е человек, а ти си дядо — каза с досада госпожа Дормидолска и се изплези на мъжа си. — Поразено Бейка! Сляпо ли е, та не знай твойто име?
— Името не прави человека, а главата — каза философски дядо Иван и посочи горнята си брада. — Аз да ми викат и Имрихор паша, пак не ми е еня… Подлеци!… Но Дормидолски е един! Няма друг Дормидолски!… Човек се гледа, а не името! Ти знаеш… че във всички город един Дормидолски има!… Кой да им напише прошение? Дормидолски! Кого туря началникът начело, кога минува княза? Дормидолски! Кой е служил в Бесарабия, кой е ходил и видял, и знае? Дормидолски! А? До̀де ревизор, отивам при него: здравствуй, ваше високоблагородие! Дойде тоя, викат, Дормидолски; дойде оня — пак Дормидолски — продължаваше дядо Иван с истинска гордост да излага всичкото значение, което имаше неговото присъствие в градеца.