Но почтената съпруга не утихваше още.
— Ти, като станеш съдия, да го запреш всеки, който ти рече на тебе дядо. Само у тебе ли брадата има? Ааах, да бъда ази съдията, ще обеся тоя Бейка насред мегдана, там, гдето обесиха турците Божин!… Ти дядо ли си?
— Не съм… но брадата ме прави да ме именуват дядо… Но няма нищо, аз съм млад и млад ще си остана — казваше дядо Иван разсеяно на свирепата си съпруга, като си туряше шапката да иде при ревизора и да му предаде поразителния си рапорт против Дакито.
VIII. глава
Между това в същото време Дакито спеше дълбоко. Ранобудните птици отдавна бяха свършили концерта си в чест на изгряването на слънцето; цветята бяха извърнали малките си главички към изток и гълтаха оживителната топлина на блестящето светило; всичко живо беше се разбудило и размърдало; мушиците фърчаха; ластовичките стреляха из въздуха своите крилца и своите чичикания; козарят беше изкарал вече козите към Клисурската река, говедарят пасеше вече говедата в Мътни дол; Донювото кафене беше пълно вече с дим от цигари и гърмеше от сърбанията на кафетата; Бейката беше вече на поста си, популярен; Иван Джакът, бръснарят, беше обръснал вече няколко турски глави; поп Кону Канджата беше изповядал две бабички, офицеринът Ч… свършваше вече пред огледалото тоалета си, като беше направил грациозно да се красуват над очите му две китчици косми, по модата разделени и прикривени, като търтата на патарока; вятърът вееше, гората шушнеше, птиците вилнееха, реката шумеше, дядо Иван интригуваше; всичко беше в движение, в живот.
Само Дакито спеше, спеше дълбоко.
Н ай-после и той се разбуди…
Понеже присъствувахме на разбудването на дяда Ивана, аз ще разкажа как ставаше обикновено ставането от сън и на приятеля му — Дакито.
Дакито обикновено не ставаше ни рано, ни късно; по кой час именно не се знаеше. Часовникът му, който почиваше в пет захлупци, от много години не беше мръднувал стрелките си. Но Дакито все го държеше, окачен със старомоден ланец на жилета си, и уверяваше, че откак умря полуслепият Дуду Ибраим, на когото даваше да му поправя часовника, той не смее да го даде на никой друг майстор.
— Антика е това — казваше той, — с пари се не купува.
Впрочем той никога не беше почувствувал нужда от показанията на часовника си. Той нямаше нищо общо с часовете и с времето, както главата му беше чужда за всякакви мисли и вълнения (с изключение обаче на приключението с дохождането на ревизора), мозъкът му стоеше затворен в повече захлупки от самия часовник. Ах, блаженни ония, които не питат за часовете!
Като станеше прочие, той се изкашлюваше няколко пъти и се намяташе със сетрето си и от леглото си поглеждаше през прозорците, да види где е слънцето или ако няма слънце, да види какво е времето.
После извикваше с тежък глас:
— До̀ди тука!
Това викане се отправяше на жена му, която отдавна биваше станала и издоила шестте кози и фърлила кукуруз на кокошките.
— До̀ди тука! — викваше Дакито. В противоположност на дяда Ивана, извънреден обожател на красивия пол, Дакито не си позволяваше да бъде любезен към жена си и не я зовеше никога по име. Това му идеше някак принуждено и неприлично. Откак се беше венчал с нея, сиреч от десет години и два месеца, той ни един път не беше й казал Петро? (Тя се викаше Петра.) Когато хоратуваше със Стойка за нея, той заместваше името й с местоимение.
— Стойко! Кажи й нека доде тука! — Кажи й да не пресолява чорбата!…
Но пред вънкашни хора той употребяваше други изражения.
— Пратих на „децата“ да сготвят малко рибица. Трябва да си ида веки… късно, знайш, „децата“ се плашат сами вечер… Да те пази бог!… (Забелязвам, че Дакито нямаше още чада.)
Пред началника той се изразяваше още по-уважително за съпругата си.
— Да, господине, фамилията е малко трескава…
И тъй жена му, на неговото повикване, се явяваше тоя си час на прага.
— Направ кафе! — казваше строго Дакито.
— Я подай табакерата и донеси един о̀ген! Кажи на оня обесник да упира хубаво гебрето и да ми занесе кундурата да я закърпят, ако той няма време… Козето месо тлъсто ли е? Направ ми днес попска яхния… чесън повече… чесънът държи хладно… За оногова сготви коприва… Малко шарлаган… копривата е тлъста таз година… Димо Церовченино доходо̀ ли тая заран? Кога доде, зъмни от него, каквото носи, и му кажи да чака при оборо!…