И Дакито се изкашляше пак и дърпаше с неизразимо услаждане цигарото. После ставаше из леглото си, бос, гологлав, по бели гащи и наметнат, отиваше да седне на одърчето, що е на двора, за да си пие кафето, като гледа към облаците.
Защото Митрофан Дакито обичаше природата.
Но тая заран той не следва правилото си. Мисълта за ревизора изведнъж пак му доде на ума. Той се смути и зафана да си мърда лявото ухо, дълбоко замислен; той мислеше, това не беше ли сън? Истина ли е, че ревизорът е дошъл? Истина ли е, че вчера ходиха с дяда Ивана на Вакуфския хан и се представиха на ревизора? Той си припомни всичките подробности, брадата, шапката, кокардата на ревизора. Припомни си всичко това и две капки пот се проточиха по челото му. Ах, да би било сън! Какво ще го прави ревизорът? Как ще го изпита той? Как ще му отговаря Дакито? Дали е лош тоя ревизор? Вчера той така приятно му се усмихваше… И как сладко казваше: „Господин Дякович!“ Какъв добър човек… Ами ако ревизорът бъде някой проклет?… Ако го изпъди от служба? Боже мой, какво ще каже тогава Бейката? Ще му каже: Кир Митрофане! Мястото ти в Донювото кафене стои още празно, заповядай, пак е твое!… А какъв е поразен тоя Бейка! Особено когато се напие! Ами Иванчо Добрутрото? Когато му каже: Господин Даки, заповядайте, починете си малко тука… при кромида… не бързайте за судо!… Как ще ги разправи тогава! Па, освен туй, как ще се среща вече с хората? Всички ще викат: Прасето го пратиха да пасе!… А той имаше толкова завистници! Той забрави в тия дълбоки размишления да допуши цигарата си и никак не излезе навън, за да си пие кафето на одъра. Той се оми надве-натри и когато жена му влезе в стаята, за да му даде изстиналото кафе, той я изгледа грозно и извика:
— Остав ме!
— Ами изпий си кафето!
— Остав ме ти, мари! Тебе казвам…
— Ами че кафето… тъй ще изстине… Какво да го правя? — викаше нежната съпруга.
— Омий си очите с него!
— Ами!
— Остав ме!… Сега само твойто кафе ще мисля!… Дошъл е ревизор, а тя иска разговор… — Дакито я по-гледна внимателно, за да види какво впечатление ще й направи римата. — Пхюй! Остав ме! Стойко! Стойко бре!… Викни го, мари! Где е той? — разрева се раздразнен Дакито.
Съпругата му се уплаши. Лицето на Дакито земаше повече и повече застрашително изражение. Бръчките му се увеличаваха, изправяха по челото и лицето му, обикновено кръгло, като пълна месечина, зе да става длъгнесто. Такова то беше, когато преди две години я би с точилката, защото беше си подала ръката на Христя Петровича, който им беше дошъл на гости. Съпругата, за да предвари повторението на всяко стълкновение между нейния гръб и мишците на мъжа си, благоразумно се оттегли в килера, като остави чашата с кафето на прозорчето, за да го изпие Стойко, когато найде време.
Стойко се яви.
— Тичай! Иди викай дяда Ивана — викна Дакито, като си обуваше десния крачол на панталона.
Мисълта, че ще може да се разговори с Ивана Аспазиевича Дормидолски, го поуспокои малко. Той имаше кому да изкаже страховете си и да иска помощ и съвет. Пръв път в живота си негли Дакито чувствуваше тъй добре всичкото величие на приятелството.
Уви! А в туй същото време Иван Аспазиевич Дормидолски се качваше по стълбите на Вакуфския хан с поразителния рапорт в пазвата си.
IX. глава
Вратнята се бутна.
Вместо дяда Ивана, влезе Рачо Бейката с книга в ръка.
Дакито го посрещна намръщено.
— Добрутро ти, кир Митрофане, ето прошението за Кирка Айряна, дето ме настъпи на честта — каза Бейката, като смигаше често.
Той беше пиян.
— Занеси го в судо̀! — каза Дакито, като поимаше прошението. — В судо̀ се гледат такива работи… Пхюй каква дълга жалба! Гаче е житието на свети Пантелеймона, гдето ни го четеше Канджата, и от четирите страни написано, и то за една кукла от дрипи… Дядо Иван го е писувал цяла нощ. Пхюй май из песоглавец. Е, какво искаш сега? А?
— Да го прочетеш, кир Митрофане, да прощаваш, аз съм малко пиян, но аз ти го донесох да го прочетеш, та като го прочетеш, каквото пише, да видиш дали не пише криво… Дядо Иван е учен човек, но челяк сѐ греши… Цар Соломон и той беше согрешил… Едно време беше измамил с мудрост и запрял в една стомна чумата, па й рече: Господи, прости ме, согреших!… Вземах жената на пророк Гедеона, гдето беше фръкнал на седмото небе… И той беше цар я… премудрий Соломон… та ний ли няма да грешим? Прощавай, че съм малко пиян… християния!…
Докато Бейката преговаряше тия библейски възпоминания, Митрофан четеше жалбата с голямо внимание. Той повече и повече впиваше очи в книгата, която трепереше в ръцете му. Скоро лявото му ухо се размърда силно и той, като фърли поглед на подписа, извика с гръмовен глас: