Дакито си спомняше, че в турско време за утрепване куче или пресичане дърво турците куршум теглеха и законът ги оправдаваше. Значи, законът допуща смъртно наказание за отсичане чуждо дърво, а особено една родовита череша; значи, на Дормидолски е спукана работата; значи…
И като се обърна към жена си, която в това време минуваше из двора, той каза съобщително:
— Ех, ти, чуйш ли?… няма го веке.
Тя зяпна към него в недоумение.
— За песоглавеца ти казвам, за песоглавеца! Утре ще бъде обесен на мегдана, пред полицията!
— Хаааооо! — изви чувствителната съпруга — клетият дядо Иван!… Ами булката какво ще стане?
Но Дакито, без да отговори на человеколюбивото питане на жена си, сгъна тъжбата, тури си шапката, като я сви на върха, и излезе из вратнята.
Той отиваше на съдилището, за да се съветва със секретаря си относително турянето под съд дяда Иван и незабавното му обесване на мегдана пред полицията.
X. глава
На другия ден заранта Иван Аспазиевич Дормидолски получи такава призовка от съдилището:
„Господ. Иван Дормидолски, именуем песоглавец се приглаш. Да се яви на 4 Май по 3 сахато ала турка пред мир. судия обвинява се в убийство и да отговори 3 Май 188… град Б… Мир. Судия Митроф. Дакито.“
Призовката беше написана саморъчно от Дакито, който, при всичките възражения на секретаря си, беше настоял да се гледа на престъплението на дяда Ивана като на убийство и в тая смисъл сам беше направил призовката.
Скоро всичкият град гръмна от това известие. Навред се хортуваше само за скарването на Дакито с дяда Ивана. Мълвата тълкуваше по своему причините на това страшно нещо. А кого беше убил дядо Иван? Всичките се питаха и дигаха рамене.
Когото дядо Иван прочете призовката, най-напред не повярва очите си. Той помислил, че Дакито се подиграва с него. Защото той още не беше усетил злощастната си погрешка. Той не беше съгледал, че държи в пазвата си не поразителния рапорт против Дакито, а невинната жалба на Бейката (той не беше успял да я даде на ревизора, който същата вечер, не се знае защо, беше заминал за друго място). Той прочее не знаеше, че рапортът се намира в ръцете на Дакито. Ето защо той се смути толкова от това неприятелско поведение на Дакито. Дали Дакито не е помирисал работата? А отгде ще помирише — казваше си той. — Но още по-страшно беше обвинението, което ненадейно фърляха против него. Обвиняват го в убийство! Кого убил! Как убил? Що значи това? Наистина дядо Иван винаги е минувал за юнак и даже беше участвувал в Сръбската война, но той нямаше да му тежи на съвестта никое убийство, освен закалянето на седем кокошки и един вол, от които първите беше откраднал от един пуст двор в Княжевац, а втория беше земал плячка. Неговата кръвожадност не се простираше по-нататък. Да, той беше се фалил един път в Донювото кафене, че бил съсякъл във време на турското бягство един арабски паша, три аршина висок, на когото бил задържал сабята за трофей, но това го не вярваше никой, а най-малко той. Дали не беше това причина, дето го обвиняваха в убийство? Някои турци, види се… Но той можеше, без да лъже, да се закълне сто пъти в съдилището, че наистина е лъгал! Той позна, че както някога в Бесарабия, при кишиневския изправник, тъй и сега, е жертва на своето необуздано славолюбие — единствен сериозен недостатък на дяда Ивана.
На заранта прустът пред съдилището беше пълен вече с публика. Всички очакваха с нетърпение появяването на дяда Ивана. Разни слухове се носеха за него. Едни казваха, че той бил утрепал евреина Сабаха, който се намери лани в планината обран и съблечен. Това се доказвало от присъствието в дома на дяда Ивана на едни еврейски шалвари, които даваха голямо съмнение да са шалварите на убития Сабаха, при всичките уверения на дяда Ивана, че те са от плячката! Друго едно обстоятелство, което служеше за подкрепление на горното предположение, беше голямата вражда на дяда Ивана против еврейското племе, против което в началото на окупацията дигна кръстоносен поход, с цел да разграби с тълпата дюкените израилски, но понеже сполуката на тая велика цел се парализира от кнутовете на половина рота казаци, то дядо Иван, за да си отмъсти колко-годе, начъртаваше кръстове по вратните на еврейските домове, колчим му паднеше случай. Други уверяваха, че той бил убил новороденото отроче, което сводницата Цана Руменкина беше оставила нощем пред вратата му, кой знае защо. Върху това последно събитие циркулираха разни истории, недотам благоприятни за целомудрието и съпружеската вярност на Ивана Аспазиевича Дормидолски… Наконец други, по-догадливи, доказваха, че работата се касаела за утрепване не на человек, а на свинята на Кирка Айрянът и отговорността на Бейката дядо Иван нарочно зел въз себе си, за да има сгоден случай да изкаже по-бляскаво всичкото си красноречие и адвокатско изкуство. Тия разни слухове и догадки още повече правеха да расте любопитството на навалицата, която тоже растеше на всяка минута. Най-подире дядо Иван се показа из стълбата. Общо мълчание се възцари. Всичките обърнаха очи към него. Той беше облечен в непременното си бесарабско палто. Той беше смутен и уплашен, но благодарение на всепокриващата му брада тия недостойни чувства не се съзираха на лицето му. Само очите му играеха и носът му, одлъгнял още повече, стърчеше във всичката си големина, удивен за това голямо внимание, което оказваха на стопанина му. Почти в същото време се подаде и обвинителят Абдул Нух. Вратата на съдилищната стая се отвориха тогава и дадоха проход на двамата съдещи се. Навалицата нахлу подир тях.