При една длъгнеста, четвъртита, покрита с черна мушама маса седеше на стол мировият съдия. Валчестата му глава гледаше неподвижна и горда към публиката. Той не фърли ни един поглед на Ивана Аспазиевича Дормидолски. Физиономията му беше решителна и неумолима. Той не беше мигнал цяла нощ и процесът на Ивана Аспазиевича Дормидолски беше му предал такава енергия, такъв огън! Това ли беше оня кротък Даки, който тъй невинно гледаше пред себе си и отговаряше тъй сладко-чувствително: „благодарим“ на всяко едно поздравление! Това ли беше вчерашният изгубен, умоляващ Митрофан, на когото съдбата зависеше от едно мръдване на носа на дяда Ивана? Седнали да казват някои, че самолюбието не правело велики хора!
Най-после той подигна очи и погледна дяда Ивана.
Въцари се съвършено мълчание.
Дядо Иван, до вчера тъй влиятелен и самоуверен пред Дакито, сега почувствува, че трепери от сътресение под тоя студен съдийски поглед.
Лявото ухо на Дакито се замърда.
— Приближи! — каза той.
Дядо Иван се приближи и се поклони.
— Какво се зовеш по име? — попита съдията.
— Иван Аспазиевич Дормидолски, слугата ви! — отвеща дядо Иван с треперлив глас.
— По фамилия Песоглавец… добро… На колко си години?
— Тридесет и две години.
— От коя вяра си? И в коя черква ходиш?
— Православной вери и християнской религии — каза дядо Иван твърде уместно.
— А народ какъв си?
— От возродителната Болгария, Ваше Правдолюбие!
— А художество какво имаш? — продължаваше да пита Дакито по реда, който му беше показал секретарят.
— Понастоящему адвокат судебний, а по-напред служил в Бесарабията и участвувал в Сърбия — отговори внушително дядо Иваи.
— Ти си извършил убииство в лозето на Абдул Нуха… Ето го тука… А? Отговори!
— Не съм… лъжа е, Ваше Правдолюбие — отговори дядо Иван доволно, изкусно.
— На осемнадесети февруария.
— Не съм, Ваше Правдолюбие, шега е…
— И си го пресякъл с брадвата…
— Никак не, Ваше Правдолюбие, то го за смях казах.
— И си го докарал през нощта у вас!
— То е лъжа… Как може! Да уплаша жената…
— За да го гориш на оген… без правда…
— Лъжа, Ваше Правдолюбие, лъжа, клевета и доношение злоязичное!… Във возродителната Болгария, гдето има свободно слово… как може?…
— А кой ти даде право?… Питам те сега, отговори! — пресече го съдията.
— Ваше Правдолюбие! Аз не съм го убил… а само се шегувах по случайности… и когато казвах за арапскио паша… то не беше истина, защото как може да има арапски паша и то три аршина долог?… От което заключаю, че това е злоумишлено клевещение противу меня… от завистници и врагове мои… Защото, гдето го казах, то беше суща шега приятелска; и аз, че не съм убил до днеска ни муха, ни мравка божия, както мога да засвидетелствую със свидетелство точно и правоверно… А главное доказателство, че аз нямам желание да убийствувам, това по справедливости, да кажа, че аз в сръбската война не убих един черкезин, що беше паднал в праха близо до Княжевац; напротив, обадих го на доброволци, та тий го премахнаха!… Защото аз на никоя душа грехо не бера… И гдето съм говорил, че съм вземал сабля негова, то беше за смях и не беше достосправедливо… Защото Ваше Правдолюбие, както може всеки да се убеди, аз досега никой не е видял у мене гореказаная сабля, която, като несоществующа, не съм зимал от никой арапски паша. Което показва, че съм совершено невинен и оправдан по справедливости… И достопочитаемий Абдул Нух, който чест има да ме обвинява незаконооснователно пред почитаемио суд, нека се закълне в пророк Мохамеда, който се родил в Мека, на когото се молят всите мохамедански вери от мечетьо — нямам нищо против тях — всякой е должен да запази своята вяра, — ако он, казаний Абдул Нух, ме е видял, кога съм закалял арапскио паша, което е съвсем неистенно и е лъжа поганска, извинете за мое виражение и сожаление. Аз съм го само за смях казувал това и не съм нудил никого да го вярва вточности, както го доказах на Ваше Правдолюбие…