Той знаеше, че съдията, за да го почитат, трябва да се държи тежко и да не показва слабост в нищо. Когато щеше да каже нещо, той по-напред помислюваше, което се познаваше от това, дето лявото му ухо трепереше бързо. Усмивката му беше много рядка, но затова, когато се усмихваше (той никога не се засмиваше), устата му се разтваряха грациозно и очите му добиваха изражение толкова приятно, щото ти се чинеше, че ти казва: „Господине, да!“ Но въобще лицето му беше сериозно и занято. Например появи се някой селянин на полуотворената порта с гъска в ръка и гледа към двора… Дакито, който обикновено седеше на одърчето си и гледаше към лозата замислено, заведнъж направяше да излязат две големи бръчки на челото му — от долу на горе, и викаше:
— Що дириш ти там, чичо Иване!… Остав там онуй… на момчето — и той смигваше на слугата си, който поемаше гъската и изчезваше.
— До̀ди, до̀ди, да видим що има на ваше село.
Или пък го питаше някой приятел:
— Бай Митрофане, не се виждаме… Що правиш, боже мой?
Тогава Дакито направяше едно начумеряне, сиреч тоя път резките се простираха надлъж по челото, и като примижаваше като човек, който се готви да кихне, казваше:
— Решения! Решения! Дела много! Бог да пази!… Пък време няма… Законите, новите закони… Знайш… иска човек да… Право ти казвам, бог да пази!
И Дакито пак отваряше очите си и гледаше въпросително в лицето на събеседника си.
Но Дакито никога не правеше решения. Г. Лукиановите закони за него бяха непонятни и несъществуващи. Процедурата на съденето, току-речи, беше същата, както и при каймакам Нусреф-бей във Враца, при когото Дакито беше стоял дванайсет месеца в качество на ааза. По щастие секретарят беше оставил на Дакито труда само да подписва книжата.
Но за чест на Дакито трябва да кажем, че милосърдието му се равняваше с невежеството му, и той побледняваше, когато секретарят му покажеше някой член от наказателния закон, чрез който се осъждаше някой, задето е дал плесница някому, на три месеца затвор.
— Не, не, аз не мога… Тоя закон не е християнски… Бог да пази!
— Но друг член няма… това е наказанието — казваше му секретарят, разчувствуван от думите на съдията.
— Не, не, това не бива! За една плесница три месеца затвор! Та какво е една плесница!… Една плесница е нищо… Човек, доде е жив, сѐ ще му се случи да даде или да му дадат една плесница… Ти помниш, лани на Първановата сватба, докторът ми удари една плесница, че бях казал, че кобилата му е сляпа с лявото око, а той я фърляше на пиянко и тогава беше писал във вестниците, че е английско-тюркийско произхождение… Пхюй… лъжец… Е, виках ли го на съд аз?
— Вие го не викахте… защото то беше на сватба. Ламбо Минчев се оплаква сега и иска да накажем според закона Митрето…
— Три месеца! Пхюй! Ами нали той е челечец, има деца и фамилия?… Турци ли сме?… Не, аз тоя закон не припознавам!
— Няма какво да правим, по тоя закон съдят сега и в България — думаше секретарят.
— Не можем ли инък да решим работата, а?
— Как инък?
— Например да решим и Ламбо да удари на Митрето плесница… две плесници!… Тъй правеше и Ахмед Ходжа — кадията едно време. Тъй и Ламбо ще стане задоволен и хазната няма да храни затворници.
— Не може! — думаше секретарят и клюмаше значително.
— Не може? Е добре, тогава осъди го ти! Омивам си ръцете.
— А, туй не може…
— Как не може?
— Аз съм секретар.
— А аз съм съдия… сиреч твой началник!
— Аз ти заповядвам, аз те упълномощавам! Който каже нещо, отговарям аз! Но ти отговаряй на бога! — викаше развълнуван Дакито и отиваше към вратата, като гледаше секретаря си в носа.
Но тая чувствителност не бъркаше ни най-малко на Дакито да расте нашир и дебелина. Природата го беше създала за съдия. Всичко в неговата персона беше пълно, валчесто, кръгло, гладко и спокойно, като широка съвест. Снага въобще имаше ниска, но дебела и когато зимно време обличаше големия си кожух и си увиваше врата, или по-добре мястото му между главата и трупа, с безконечния си шал, тялото му ставаше една четвъртита маса, която се движеше с мъка. Главата му беше удивително валчеста и носът, който беше малък и чипав, едвам се показваше между меснатите му бузи. Очите му бяха малки и както и подстриганите му мустаци, не даваха голяма изразителност на лицето му, освен когато мечтателно погледнеше лозата: само лявото му ухо оживяваше физиономията му, като трепереше бързишката, когато Дакито решаваше в ума си някоя съдебна задача.