Вратата се отвориха.
Пенко жандаринът извика дрезгаво:
— Дядо Иван и Абдул Нух!… Хайде!
Множеството влезна и то подир тях.
Дакито седеше при масата с една книга в ръце. Едри капки пот шуртяха по меснатото му почервеняло лице. Защото той никога не беше писувал и мислил толкова много. Той беше имал упорита препирня със секретаря си, който казваше, че дядо Иван не е убийца, а само разрушител. Но Дакито възразяваше, че разрушител и убийца се едно са, и не отстъпваше, както винаги, от своето мнение. Той погледна право в очите Ивана Аспазиевича Дормидолски и се изкашля.
Общо мълчание.
Дакито стана и зафана да чете важно:
„Судебно решение на мировой судия в город Б. 4-го май 1880 года по четире сахато, както следова:
Иван Аспазневич Дормидолски, по фамилия Песоглавецо, който е совершил убийство над черешата на Абдул Нуха, мусулманской вери и жител от город Б.
И понеже тая череша не е била негова, а чужда;
И понеже я убил с топоро си;
И понеже убийството е станало ноще;
И понеже има хайдушко лице и безчеловеческа брада, което е доказателство, че той е сумнителен човек;
И понеже от петнаесе години не си плаща борчо и пише безчестиви рапорти;
И понеже е подозревателен още в обийството на Сабах Евреина, според едни шалвари, които са доказателство матерно…“
— Материално! — поправи го секретарят. „И понеже законо за обийство доброволно и временощно наказва се сос смертний казни; решавам:
Иван Аспазиевич Дормидолски, жител из город Х., по фамилия Песоглавецо, да биде убесен!“
— Стражар!
Всичката публика издаде тогава един шум от ужас.
— Как може?… Протестирам!… Според конституцията!… Шчо?… Аз, син на возродителната Болгария!… — викаше отчаяно Иван Аспазиевич Дорлшдолски, но Пенко жандаринът и съдебният разсилен не го оставиха да каже повече нещо за своите родствени отношения с „возродителната Болгария“ и го изтеглиха за палтото навън.
Публиката излезе с голяма глъчка. Чуваха се гласове уплашени: „Ще го бесят!“, размесени с бурния смях на окръжния врач и с гръмогласните протести на Ивана Аспазиевича Дормидолски против Пенка жандаринът, който го влачеше из стълбите…
Пловдив, 1881 г.