Обаче при всичката невисокост на стана си, той вървеше големливо и крачеше едро и дълбокото съзнание за общественото му възвишение го правеше да се мисли и тялом висок и винаги се понавеждаше, когато влазяше под портата на полицейския дом, която впрочем беше два пъти и половина по-висока от него.
Макар че по природа Дакито трябваше да бъде консерватор, но за голямо изумление на всичко той се показваше либерален. Но той не беше такъв по убеждение или по съображение. Не! Постоянното стремление на тялото му да тлъстее беше парализирало способността на ума му да мисли вън от тесния кръгозор, в който се въртеше съществуването на Дакито. Три министерства се бяха вече променили и Дакито беше си останал либерал. Сегашното беше наистина либерално, но това обстоятелство никак не влияеше върху политическите му мнения. Той беше либерал, ей тъй, по случай, кой знае как, както по случай беше се родил човек.
Съществуваше обаче един тъмен анекдот за това чудно обръщение. Уверяваха някои, че това, което следва, било разказано от жена му. А понеже в тоя разказ мъжът й действително играе голяма роля, то, като познавам женското славолюбие, наклонен съм да вярвам вече, че тя действително трябва да е разказвала нейде това, което й е разказвал мъжът й относително причините на неговите силни политически убеждения. Когато бил в София, отишъл един ден в Градската градина да се разходи: като се нагледал на дърветата, на дамите, на левообразното чудовище, що е прилепено на княжеския палат, той поседнал на една пейка, извадил табакерата, увил си цигаро и попросил седящия до него господин с цилиндър да му позволи да си запали от неговото цигаро. Господинът твърде вежливо се обърнал, отърсил с пръст пепелта от цигарото си и като грациозно зажумял, поднесъл му цигарото. Дакито, очарован от такава любезност, попитал да узнае кой бил негова милост. Казали му, че той е министър Х.… от либералите. И Дакито станал либерал.
II. глава
Дакито имаше верен приятел. Викаха го дядо Иван. Викаха го още Песоглавеца. Но понеже тази забележителна личност ще играе важна роля в разказа ми, то аз ще изобразя по-едрите й черти. Приятелят на Дакито, при всичко че го назоваваха дядо, беше още млад, на 33 години. Легендата казва, че той пръв пуснал брада в тоя град и от това всичките граждани, мало и голямо, зафанали да му казват дядо Иван. Скоро славата му, заедно с прозвището, се разпространила из целия окръг и той не бил известен, освен под името дядо Иван, за голямо отчаяние на нежната му съпруга. Истинското му име господин Иван Аспазиевич Дормидолски беше известно само нему. Брадата на дяда Ивана — виновница на тая му бърза известност, покриваше цялото му лице, с изключение на веждите, очите и грамадния му нос. Устата му се покриваха от мустаците, съвършено слени и отождествени с брадата. Бузите му бяха обрасли с цял лес косми, в които никога не бяха прониквали слънчевите лучи, нито зъбите на гребена. Боже мой, каква брада! Гъста, дълга, сплъстена, непроницаема, тя даваше приятна симетрия на лицето му. А очите му? А носът му, грапав и бележен със знаковете на сипаницата, като един гренадер, излязъл из двайсет сражения? А ушите му, обрасли с косми само извътре? Когато жена му първата нощ за пръв път го видяла, настръхнала и трябвало да я гонят по улиците, за да я върнат. Това е цяла история. Жена му, преди да му стане жена, била туркиня. Бабичката, която отишла да й направи предложение, за да приеме ръката на Ивана Аспазиевича Дормидолски, помислила, че е необходимо за успеха на мисията си да назове личността на дяда Ивана с името на хубавия пристав в градеца. В същата нощ Джамиле била отведена, кръстена и венчана с хубавия пристав, както мислела. Какво разочарование, когато вместо милото лице на пристава, в полумрака на брачната стая тя видяла пред себе си една космата глава и един голям нос, който гледал в нея! Види се, че тогава тя го е нарекла „песоглавец“, като е бягала, защото от сутринта всичкият град го наричаше вече дядо Иван Песоглавеца. Боже господи! Человек, който се е наричал господин Иван Аспазиевич Дормидолски (какво звучно, какво благородно име!), изведнъж да го нарекат дядо Иван Песоглавеца.
Занятието на дяда Ивана беше лозарство, но той се занимаваше и с адвокатство, и с политика. Той от най-напред беше либерал, но като му не дадоха служба, именно длъжността, която занимаваше приятеля му, той мина в консервативния лагер и се обяви смъртен враг на либералното правителство.
— Либерали! Подлеци… — казваше той с негодувания — Человек, който е служил в Бесарабия и е знаком с руски язиком, и е участвувал в Сръбската война и понимава, и пише, оставят го будто би!… А турят на служба кого? Прасето! Говедото!… А аз дойдох във возродителната Болгария, да ползувам своего народа… и нито те поглеждат… Хей, Дормидолски, Дормидолски!… Честний человек, глупава глава!… Жертвувай се колко щеш… бъди либерал до уши: оставят те да копаеш лозето… Подлеци и мерзавци!