В такива минути на праведен гняв дядо Иван беше величествен. Очите му се разширяваха и наливаха с кръв, косата му щръкваше и носът му ставаше одушевен предмет и от огорчение трепереше заедно с брадата.
За разяснение ще кажем, че под думите „служил в Бесарабия“ дядо Иван разбираше служенето си в качество на визитиин (колар) при кишиневския изправник, от която длъжност беше уволнен по причина, че беше си заръчал визитни картички, в които под името си беше приложил и думите: „товарищ изправника“, а под фразата „участвувал в сръбската война“ разумяваше времето, когато продаваше немски колбаси и фалшиво неготинско вино в една кръчма близо при Княжевац и която после биде изгорена от турските войски.
Възпоминанията за това историческо минало винаги тревожеха ума му и те му даваха постоянно право да се оплаква от настоящето си незавидно положение и да излива негодуванието си върху либералите.
Понякога той закачаше верния си приятел Дакито, дълбоко убеден в устроумието на думите си:
— Е, ти си либерал, а? Дакито либерал?
Но Дакито, който не искаше да отговори на шутливото питане на другаря си, попитваше го сериозно:
— Ами ти какъв си?
— Аз съм консерватор! Консерваторите са человеци честни и хора почтени… знаят да ценят ония человеци, които идат да ползуват возродителната Болгария… Аз да ме назначат и мирови съдия, не ставам либерал, а?
— Като си консерватор, бъди консерватор.
— До гроба ще бъда! — отговаряше решително дядо Иван и изскубваше няколко косъма от левия си мустак.
— Бъди! — отговаряше безстрастно и спокойно Дакито, като си поглаждаше корема.
Но дядо Иван, който непременно искаше да се попрепира с Дакито въз почвата на политиката, не се удовлетворяваше от тия сухи и уклончиви отговори и като изпусна към небето един гъст облак дим, каза му един път натъртено:
— Ти, ако си разумний человек, трябва да знаеш защо си либерал, както и аз знам защо съм консерватор… Във возродителната Болгария има две партии… разбираш? Ти с коя партия си? Но по правда кажи?… Да! либерал, конечно… А защо си либерал?… че те направиха… а?
Тука Дакито се найде в мъчно положение, защото въпросът, така поставен от приятеля му, изискваше непременно възражение и всяко умълчаване или уклоняване от прекия отговор можеше да укрепи у приятеля му съмнението за нечестността на политическите му убеждения и като направи да изскокнат двете вертикални бръчки на челото му, той взе дълбоко да мисли, според както се виждаше от треперенето на лявото му ухо.
Дядо Иван иронически и с тържествуващо лице гледаше Дакито в очите, които потъваха постепенно в главата и зажумяваха. Той се любуваше на зрелището на напрягането, което приятелят му даваше на мозъка си, за да намери отговор на хитрия му въпрос.
Най-подир две капки пот се проточиха по бузите на Дакито, бръчките на челото му се умножиха против обикновеното и като поотвори очите си, допря пръста до пъпа си и каза:
— Аз имам совест!
И издъхна силно.
Дядо Иван беше победен от тоя философски отговор и прекъсна тоя път борбата, която тъй нещастна излизаше за него.
Тия малки разномислия и недоразумения в областта на политиката никак не пречеха да се развиват у тях повече и повече дружески чувства и да бъдат примерни приятели. Те винаги почти бяха заедно и интимността дохаждаше по някой път до такава степен, щото дядо Иван си позволяваше да каже на Дакито в очите му: „прасенце!“, в който случай Дакито не забравяше да му прикачи някоя титла, например: плаши-деца, немска луканка, с което почтеният съдия правеше алюзия, както се сещат читателите, на чорлавата глава и на големия нос на дяда Иван.
В такива приятелски разговори и излияния двамата приятели минуваха свободното си време и представяха предмет за завист на публиката.
Впрочем, дядо Иван не ограничаваше сношенията си само със съдията. Той беше натура общежителна и жедна за вълнения и деятелност. Видеше ли нейде събрание, той бързо отиваше там и земаше живо участие в разговора; говореха ли нейде за политика, той зафащаше да доказва по кои причини той е консерватор, сбиваха ли се нейде двама пияници, той се туряше съдия между тях и им налагаше решението си; смесеше ли се с тоя случай полицейският жандарм, той протестираше с всичкия си глас, че според конституцията всекой гражданин е неприкосновен и че полицията няма право да се меси в работите на честните хора; ставаше ли нейде угощение, той пръв ставаше да пие наздравица за „возродителна Болгария“. Тая страст за тостове особено силна беше в него. В едно общенародно тържество още през окупацията, когато подир речта на учителя зафанаха да се напиват здравица за много коронясани глави, последвани се от гърмогласни „ура“, дядо Иван, който почувствува сърцето си прикипяло от вълнение и благодарност, стана с чашата и пи за здравето на Ивана Аспазиевича Дормидолский. Народът помисли, че това е името на някой голям руски генерал, и изрева своето обикновено „ура“ и пляскаше с ръце, а дядо Иван с най-голяма скромност, почервенял, се разкланяше наляво-надясно, ощастливен от честта, която му правеше народът.