Ненадейно врата прискърца и се полуотвори, Дакито, пробуден от дълбоките си разсъждения, вдигна бързо глава, погледна към вратата и щеше да извика:
— Хей! Ти ли си там? Остаф онуй на момчето… — но той стисна уста, като видя, че се подаде из вратнята Рачо Бейката.
IV. глава
Рачо Бейката полека и замислено приближи към съдията. Против обикновеното, лицето му тоя път имаше сериозно изражение; види се, някаква беда бе го слетяла; види се, той имаше нещо да се плаче на съдията.
Рачо Бейката не беше пиян.
Дакито бързо намръщи чело.
— Добрутро ти, кир Митрофане! — каза Бейката, като си подигна шапката.
— Дал ти бог добро, Рачо! — избъбра Дакито, като се поизкашля машинално и си потегли сетрето въз рамото. — Какво те гони насам?
— Нищо, кир Митрофане — отговори добросъвестно Бейката, като си поотдигна шапката и смигна три пъти.
— Да не те е била пак невястата?
— Ба, сполай богу…
Дакито погледна лозата и изфърли към облаците един син облак дим.
— Какво има ново?… Как отива работата? Пазиш ли добре Донювото кафене да не бяга? — полуусмихнато попита Дакито.
— Че как не? Приятели се не оставят… Току рекли Бейката, па не могат без Бейката… па и аз не мога без тях… Господ дал любовта за хората, а не за добитъците.
— Влашките помниш ли още?… Пази се харно от началника, Рачо! — продължаваше да се шегува Дакито.
Ненадейно очите му паднаха върху тефтеря и лицето му стана пак сериозно. Той се сети, че на съдия не подобава да се подкача с един Бейка, и наведе главата си над тефтеря, зафана да го прелистя пак с прежното внимание. Две-три минути той остана замислен над него.
— Кир Митрофане — продума Бейката.
Дакито мълчеше.
— Кир Митрофане — продума пак Бейката.
Дакито мълчеше.
— Кир Митрофане! — продума по-силно Бейката и плюна.
Дакито не показа ни най-малкия знак, че слуша. Само лявото му ухо мръдна няколко пъти.
Рачо Бейката се изкашли гръмогласно. Тая внезапна гръмотевица стресна Дакито. Той повдигна челото си, претоварено с бръчки, и избъбра строго:
— Казвай, казвай, аз те слушам — и пак се наведе над тефтеря.
— Аз додох да ти се оплача… аз искам жалба да дам… Тоя кучи син Киро Айряна ми настъпи честта! Аз си искам честта… Човек за една чест живее, нали?
— Тъй, тъй, казвай по-нататък!
— Той ме настъпи на честта… аз го не приимам… Нямам ли право?
— Хе, още?… Да видим — каза Дакито.
— Ти знаеш ли неговата лоза?
— Зная.
— Гдето е срещу моя двор.
— Зная. Хе?
— Той ме е турил на лозата си за смях на хората!
— Как те е турил на лозата?… Ти тая заран трябва да си ходил пак при Доня.
— Вярвай бога! турил ме е за смях на хората и за страх на фтичките… и аз не съм ли човек? Който мине, казва: ето Бейката! Направил ме сущият от дрипи… А? Аз искам да дам жалба. Нямам ли право?…
— Дай жалба! — избъбра накъсо Дакито, като се приготви пак да се вдълбочи в тефтеря си.
Той мислеше, че даде край на ауденцията.
Но Бейката пое:
— Кир Митрофане, прощавай, но аз ще те попитам още две думи да ми кажеш. Когато един звяр ти влезе в двора, законът казва ли, че можеш да го утрепиш?
Тоя ненадеен въпрос озадачи Дакито; той не си наумяваше да е чел такова нещо нейде. Втори път подир знаменитото политическо прение с Ивана Аспазиевича Дормидолски Дакито дохождаше в такова силно смущение. Ако ти влезе някой звяр в двора, можеш ли да го утрепиш? Какъв звяр? Кой да го утрепи? Как да го утрепи? Защо да гоутрепи?… Какво проклето запитване! Да му го беше задал други, той би му отговорил в часа и без да мисли даже… Но Бейката да пита това!… Тук има нещо… Но Дакито пак употреби своята хитра стратагема и като един изкусен капитан той ловко прокара кораба на своето съдийско достолепие помежду скалите, що му препречиха пътя.
Вместо да отговори, той попита:
— А какъв звяр?
— Един звяр… какъвто и да е.
— Какъв например?
— Кажи го мечка… — каза Бейката и тупна с крак.
— Как може мечка? По нас мечки има ли?… Какъв звяр? — питам те.
— Но, да го речем… аслан! — каза Бейката, като смигна няколко пъти.
— Какъв аслан? Простако! Кажи го барем вълк! Вълци има по нас, колко щеш… Тая зима изядоха две овце и една болна крава на дърти хаджи Петка.
— Е, вълк! И той е звяр… Е, може ли?…
Дакито засука подстригания си мустак. Той направи да излязат няколко бръчки на челото му, погледна внимателно в тефтеря, именно дълга на Ивана Дормидолски, избъбра със зъбите си… свиня-човек и каза решително на Рача Бейката: