— Можеш!
— Мога?… — каза със светнало от удоволствие лице Рачо Бейката. — Тогава чакай да разкажа каква е работата! Снощи късно… — ти знаеш, че моята къща е на края — моята булка иде уплашена, тича и вика: Рачо! Рачо! — Що? питам, тя трепери, на̀ тъй трепери ей, като листо… Питам що има? Тя ми казва: — Мечката! Мечката! Ето я в градината. Яде лука и марулите! — Аз грабвам топора и цап! Удрям я в главата!… Тя изрева като свиня и падна!
— Вай, мечката, а?… Уби я, а?… Ами кожата? Колко искаш?… — викаше прехласнат от удивление Дакито.
— Кожата не струва, кир Митрофане!
— Как не струва?… Да я видим!…
— Само чекиня има хубава.
— Чекиня? На мечка?… Будала ли си?
— Виж каква е работата… като я утрепах пущината, гледам, не щеш ли, мечката излезе свиня? Гледам… вай, аман! Свинята на Кирка Айряна. В тъмнината кой да я познае? Убих я и свършено. Крив ли съм?
— Не си крив, ама си клепоухо! Пак трябва да полежиш в Ранковия обор.
— Ами аз крив ли съм? Кажи ми сега?
— Още ли ще питаш? Крив си и прякрив?
— То е от старост… Но душата ми е права!… Вярвай бога… Искаш ли да ти се кълна!
— Махай се, прави каквото знаеш.
— Да дам прошение?
— Дай каквото щеш!
— Той защо да ме прави на плашило от дрипи? Аз нямам ли чест?
— Съди се с него!
— Той няма право за мечката. В двора ми влязла!
— За каква мечка? Свинята му ще платиш! Да! Хай, иди си, остави ме да дочета… законо.
— Нали казваш, че звярът се трепи? Свинята не е ли звяр?
— Какъв звяр? Звярът е звяр, а свинята е свиня, сиреч гадина… създание божие…
— И мечката, и вълкът нямат ли душа? Защо казваш тях да ги убиват!
— Свинята друго… то е божие създание… гадина…
— Гадина какво, звяр какво? — каза Рачо Бейката, който се усети силен по зоологическата част.
Но Дакито, който имаше преимущество във филологията, възрази:
— Звяр… означава диво!… А гадина, гадинка — добиче… създание божие… Ти още български не отбираш!…
— Аз ще дам прошение — каза най-после Рачо Бейката, убеден от необоримите езикословни доказателства на съдията.
— Дай, ти казах… па си отваряй очите други път!… Мечка и свиня не са едно нещо… Може ли да бъде? То е като да речат: Дакито и Бейката… от челяк до челяк разлика има — каза дълбокомислено Дакито.
— Аз ще ида да се допитам и до големеца — каза Бейката, като се готвеше да тръгне.
— Кой големец? — попита стреснато Дакито.
— Дето е дошъл сега от София.
— Как го викат?… Не видя ли го?… Де е слезнал? — питаше бързо Дакито, който беше слушал, че идел ревизор да преглежда съдилищата.
— Не го знам… големец, дето наглежда.
— Ревизор?
— Не отбирам… но види се, че е затуй — каза безучастно Бейката, който никак не догаждаше колко това интересуваше Дакито. — Когато слезна във Вакуфския хан, аз бях там, той попита Николича, сърбина? Има ли много работа тука судията? — И после се възкачи на чардака… Той имаше голяма брада, като на дяда Ивана, но не рошава, и с бяла казашка шапка със звезда, познава се, че е голям човек.
— Тъй, а?… Щом слезнал, попитал: има ли судията работа? — повтаряше Дакито, без да се труди да скрие смущението си. Той прехлупи бързо тефтеря, обу си калцуна и фана да си запетлява отпред ризата, като бъблеше, без да се сеща: Питал, а? Судията, а? Има ли, а? Работа, а?… — Хе! Не може ли да идеш при него и да го разпиташ да не заминува за други град, да не би да бърза?…
— Не, нели знаеш? По стълбата на Вакуфския хан не се качвам вече, да знам, че ще убия сто мечки още… Клетва съм дал — каза Рачо Бейката, като се озъби към Дакито, за да му покаже всичката окончателност на своето заричане. Дакито зафана да ходи назад-напред по одърчето, като си често мърдаше лявото ухо в знак на голямата борба в главата му. Той беше дълбоко замислен върху това грамадно произшествие:…идването на ревизора. Бейката си излезе, но Дакито го не видя. Дакито гледаше само къде лозата, като се правеше, че изпуща голям облак дим из устата си от цигарото, което отдавна беше загаснало. Изведнаж едно нечаяно вдъхновение осия кръглото лице на Дакито и той извика:
— Стойко! Иди викай скоро дяда Ивана. Скоро! Чуеш ли?…
И внесе тефтеря в стаята си.
V. глава
Не помня кой философ беше казал не помня какво за приятелството.
И той имаше право.
Да, приятелството, това небесно утешение за человека, е чувство, което има сила да сближава най-отдалечените същества. То е свръзка, която прави да живеят с един живот, да страдат с едни страдания две същества, които случаят или природата са фърлили на най-разноположните стъпала на лестницата на человеческото общество; приятелството не знае ни богатство, ни звания, ни род, ни каста, ни политика даже. То оживява и разтреперва най-нежните струни на две души, били те принадлежали на две различни по форма, по облекло, по дебелина человечески тела. О, дружбо свята! О, чувство непритворно! О, чувство безкористно и вечно, твоето могъщество е непреодолимо! В твоето име Пилат се принася жертва на жертвеника на Таврида, наместо драгия си приятел Ореста! Ти направи Дамона да приеме с радост смъртта, която очакваше жаркия му другар Питиаса; ти унищожаваш степените и предразсъдките. Ти правиш пашата и кокошарят да приказват като равни; министерът да се черпи с безделника в кръчмата; в твоето пие, когато остана без пари, моите горещи приятели не намират вече най-пряка тая улица, из която аз минавам, а обикалят из друга, или ако ме срещнат случайно, изваждат кърпата си, да се секнат, без да чувствуват нужда, или някое писмо из джеба си, което четат наопъки, за да се присторят, че не могат да ме видят! О, приятелство! В твоето име Клит Клитич и Григорий Аркадич ми стискат ръцете тъй силно; ти правиш на дена двесте пъти да приемам поклоните на толковато си „приятели“, които, щом ме видят, наумяват си за мойто съществуване. А могат ли да се оплачат, че им не повръщам щедро и аз засвидетелствуванията на дружбата си? Предното крило на капелата ми, оваляно и почерняло, е един блестящ отговор. Ти ми служиш за средство, когато искам да бутна брата си по-сигурно в ямата или когато пожелая да падна в нея; в твоето име аз се възхищавам от най-плоските нелепости и даже ръкоплясках, бог да ме прости, на една незаконно родена сказка!