Ах, малко ли примери има за твоето благородно влияние върху съдбините на человечеството? Не напразно, не помня кой философ беше казал не помня какво за тебе, о, приятелство! Защо не съм класически поет, за да ти изпея една пиндарическа ода, или поне не знам езика на Виргилия, за да ти посветя един латински цитат? А какво по-чисто, по-трогателно, по-възвишено нещо от дружбата на Дакито с Ивана Аспазиевича Дормидолски? Такива две противоположни натури, такива две различни глави, едната покрита с такава разкошна растителност от косми, а другата — с такова богато количество лой, люде с такива коренни, силни, непримирими политически мнения, ти ги надви, ти ги сближи, ти ги сля, за удивление на всичките безбожници!…
Иван Аспазиевич Дормидолски скоро пристигна. Той беше се запъхтял. Той намери Дакито потънал до шията в размишления. Една малка забележка. Дядо Иван нито почука на вратата, преди да влезе, нито си свали шапката, като влезна. Не че не знаеше етикетите и правилата на благоприличието! Боже мой, в Бесарабия беше живял! Но защото слугата на Дакито беше го повикал така бързишката, така развълнуван, щото дядо Иван в мисълта, че някоя голяма беда застрашава приятеля му (приятелството е внимателно), нямаше време да мисли за етикети, нито даже да си направи тоалета. Това се виждаше твърде ясно от туй, дето в бързината си вместо жилет той беше облякъл шареното късо турско елече на жена си и вместо ежедневната си шапка беше нахлузил шапката, с която нощуваше и която по причина на своята почтена възраст имаше едно отверстие на върха, из което излазяха буйно нагоре няколко жедни за чист въздух косми от горната брада на дяда Ивана.
Не говоря за палтото му — възпоминание от Бесарабия, — от седемте копчета на което не липсваха освен шест. Те бяха паднали още преди две години и понеже дядо Иван не намираше в града подобни на останалото копче, то палтото беше остало и до днес тъй неглиже.
Като си поотдъхна малко, дядо Иван си обърна носа право към Дакито и каза:
— Ну что?
Дакито му разказа какво се е научил от Рача Бейката относително дохаждането на ревизора във Вакуфския хан.
Дълго време трая съвещанието на двамата приятели.
Най-после решиха, по предложение на дяда Ивана, да идат тозчас във Вакуфския хан и да се представят на пристигналия ревизор.
— Знайш, трябва… — каза дядо Иван в заключение… — изискват обстоятелствата… малко политика да му се направи… Без политика нищо не става в настояще време… Ну, ревизор! и той человек и ние человеци, все равно… Виждал съм какво не в Бесарабията! Всякая всячина! Ти не си срещал до днес такава птица, конечно, боиш са… а питай Дормидолски! Знаеш… доде в Комрат ревизорът например, гдето ревизира водките в кабаците, сиреч кръчмите по нашему; отивам: здравствуй, ваше високоблагородие, имеем чест представиться: Иван Аспазиевич Дормидолски, содержател кабака в город Камрат!… и друг… знаком… завърте работата… и после ничего!… Но това го прави само Дормидолски: много съм ходил, а още повече видял… Знаком съм с руским язиком, говоря влашки, приказвам молдовански, сръбски, румънски и от маджарски помня няколко псувни — маджарите са мерзавци: те не говорят, а само псуват: Еча баратум басс… пошевардум гегелок радом аджа!… Във возродителната Болгария народ простий!… Трябва да се учи… Всякой е должен да ползува своего народа… Не оценяват сега? — Няма нищо… Дормидолски може да занимае служба… Не дават? Дормидолски може да копае… все равно… Те ще го молят, той няма них… хъъ… Ти се не бой… Аз съм твой приятел… ти гледай на мене… Аз ще понюхам що за човек е тоя ревизор, добролюбивост каква, желание какво, партия каква: консерватор или либерал. Аз ще го усетя. Ако би да те попита какъв си — ревизорите питат, — ти погледни мене: ако си почеша брадата, ще кажеш консерватор, ако си мръдна носа е тъй е — либерал!