Дакито гледаше слисан и замаян в лицето на дяда Ивана, който изявяваше такова небивало красноречие и остроумие. Той слушаше с благоговейно внимание тия мъдри наставления и фана да гледа на дяда Ивана не като на приятел само, но и като на избавител.
Той не видя нито продупчената му шапка, нито кадънското му елече.
Той видя само своя избавител.
Той бърже си облече сетрето, обу си кундурите и си поглади косата пред иконата, която зе за огледало, а се прекръсти пред мусандрата и излезе подир дяда Ивана, който бързо отвори дворската порта, изскокна на улицата и зафана да върви с твърдостта и величието на един генерал, който повежда войската си на пристъп върху една твърдина. Войската му, сиреч Дакито, смутена и развълнувана, го следваше по стъпките му и понеже генералът в ожесточението си бързаше много силно към твърдината, сиреч Вакуфския хан, тя, войската му, за да не го изпуска, подприпкваше твърде грациозно; а когато си пробиваха път из навалицата на пазаря и минутно войската биваше разделена от полководеца, единствената пътеводна звезда за нея беше китката косми, които като пряпорец се развяваха на озобената шапка на дяда Ивана Песоглавеца.
Ненадейно дядо Иван съгледа един куп селяни, които смеешком гледаха как един бакалин биеше по гърба едно улично хлапе, което беше му откраднало и скрило в пояса си една кожа за цървул. Като зачу крясъка на уплашеното момче, дядо Иван се облада от някакво доблестно чувство и с наострена брада и мустаци си проби път из навалицата и се изправи във всичкото си космато величие пред сърдития бакалин.
— Спри ти! — извика той с тържествен тон и с негодующ поглед. Той имаше позата на знаменития хидалго Дон Кихота, когато застигна на полето бръснаря, който беше турил на главата си чародейния шлем на великия император Мамбрина.
— Спри ти, грубий! Как смееш? Във возродителната Болгария… гдето има свободно слово!… Как дерзаеш… Ти! Конституцията!… Аз, който съм служил в Бесарабия и участвувал в Сръбската война… неуже ли за тебе вършихме и жертвувахме, та да можеш свободно да биеш честните хора на улицата! А кой ти даде право? А суд няма ли? По кой закон дерзаеш, о ти, грубий?
Дакито, който стоеше зад Дон Кихота и поглеждаше през рамото му, било че се зарази от благородното негодувание на другаря си, било че пожела да си оварди правото на съдия, което Иван Аспазиевич Дормидолски тъй неоправдано му го присвояваше, излезе пред бакалина, избърса си челото и като посочи себе си, каза сепнато:
— А суд няма ли? Как смееш ти? — Но в туй време навалицата, която се беше удвоила вече, фана да шуми и да киска по един неприличен начин. Бакалинът, който най-напред се готвеше да възразява на Ивана Аспазиевича Дормидолски, се изкикоти тоже с глас; навалицата и тя по-силно се изкикоти: дигна се общ смях! Всички гледаха към шапката на дяда Ивана… Дядо Иван, който съвсем противоположен ефект очакваше да произведат словата му, помисли, че тоя смях причиниха думите на Дакито, и той бързо го потегли из тълпата и му каза тихо:
— Като не знаеш, защо се мешаеш?… Когато си там в судо̀, приказвай каквито щеш дурачества, там се не смеят… Ну, при ревизора нем с немите!…
Дакито, който намери разсъжденията на дяда Ивана основателни, кимна с глава в знак на съгласие.
Подир тоя малък епизод двамата другари продължиха пътуването си.
Най-подир след много кривуления из тесните и кални улици те пристигнаха до Вакуфския хан, който беше накрай градеца.
Като дойдоха под портата на двора, те се поспряха, за да си поотдъхнат от уморяването на похода и да размислят за начина, по който да се представят пред ревизора.
Тогава чак дядо Иван съгледа на себе си присъствието на коварното елече, което тоже бе пожелало да се яви на ауденцията. Той го изпсува полугласно и за да го скрие от погледите, закопча палтото си на едното копче отпред.