Умът също ми казва, по свой начин, че този свят е абсурден. Неговата противоположност, слепият разум напразно твърдеше, че всичко е ясно, аз чаках доказателства и желаех той да има право. Но въпреки всичките столетия на самодоволство, независимо от множеството красноречиви и убедителни хора, аз знам, че това е невярно. Тъй или иначе, в тази сфера няма щастие, щом аз не мога да зная. Вселенският разум, практически или абстрактен, детерминизмът, категориите, които обясняват всичко, могат само да разсмеят порядъчния човек. Те нямат нищо общо с духа. Те опровергават неговата фундаментална истина — да бъде окован. В този необясним и ограничен свят съдбата на човека добива своя окончателен смисъл. Огромно множество противници на разума се е надигнало и го заобикаля до сетния му дъх. В неговата възвърнала се и сега вече подготвена проницателност усещането за абсурда се изяснява и уточнява. Казах, че светът е абсурден, и избързах. Сам по себе си светът е неразумен, това е, което може да се каже. Абсурдното се състои в сблъсъка между ирационалното и безумната жажда за яснота, чийто зов отеква дълбоко в душата на човека. Абсурдът зависи толкова от човека, колкото и от света. Той е в момента тяхната единствена връзка. Той ги скрепява един с друг, както само омразата може да свързва съществата. Това е всичко, което мога да различа ясно в този необхватен свят, в който следвам своя път. Да спрем дотук. Ако приема за истинско безсмислието, което определя моите връзки с живота, ако се проникна от чувството, което ме обхваща пред зрелищата на света, от тази проницателност, която ми налага да търся знание, трябва всичко да пожертвувам за тези истини и да ги погледна в лицето, за да мога да ги поддържам. Преди всичко трябва да определя според тях поведението си и да бъда с тях във всичките им последици. Говоря тук за честност. Но искам да зная преди това дали мисълта може да съществува в тези пустини.
Знам вече, че мисълта все пак е навлязла в тези пустини. Тя е намерила хляб там. Разбрала е, че досега се е подхранвала с илюзии. Дала е път на някои от най-неотложните теми за човешкия разсъдък.
От момента, в който е разпознато, безсмислието се превръща в най-разкъсващата от всички страсти. Големият въпрос е да узнаеш дали можеш да живееш със своите страсти, да узнаеш дали можеш да приемеш техния фундаментален закон — да изгарят сърцето и същевременно да го опияняват. Но ние все пак не поставяме още този въпрос. Той е в центъра на опита. Ще дойде време да се върнем към него. Нека по-скоро опознаем темите и поривите, родени в пустинята. Достатъчно ще бъде да ги изброим. Те също днес са познати на всички. Винаги е имало хора, които са защищавали правата на ирационалното. Традицията на унижаваната мисъл, ако бихме могли така да се изразим, никога не е отмирала. Рационализмът е критикуван толкова много, че това сякаш вече не е необходимо. И все пак в нашето време се раждат отново тези парадоксални системи, които успяват да накарат разума да се колебае, като че изобщо някога е вървял напред. Но това не е толкова доказателство за ползата от разума, колкото за жизнеността на неговите надежди. В исторически аспект това постоянство на две поведения показва ясно основната страст на човека, разкъсван от своя порив към единство и ясното съзнание за обграждащите го стени.