21
Пол смътно забеляза голямата пещ в средата на помещението, която му напомни октопод. Помисли си че навярно щеше да чува биенето на часовника в гостната, ако не беше силният летен вятър, който напоследък духаше нощем. Времето щеше да минава тягостно бавно. При всяко стихване на вятъра до слуха му долиташе музиката на щурците, а след известно време чу звука, от който се страхуваше най-много — боязливото прокрадване на плъховете.
Само че Пол не се боеше от тях, а от полицая. Богатото му въображение рядко го измъчваше, но щом „загрееше“, никой не можеше да го спре. Мракът, който заобикаляше Пол, караше рационалното мислене да изглежда глупаво, а логиката — далечен сън. Пред очите му непрекъснато се мяркаше младият полицай — беше оживял по невероятен начин; седеше в хамбара и сеното, с което го бе покрила Ани, падаше в скута му; окървавеното му лице бе накълцано до неузнаваемост от острието на косачката. Видя го как изпълзя от обора и се повлече по алеята по посока на капака за избата, разкъсаната му униформа се развяваше около него. Полицаят изчезна и по магически начин мъртвото му тяло влезе в мазето. Пол забеляза как той пълзи по глинения под и издава странни звуци, които отначало писателят бе помислил за пищене на плъхове. В разбитата му глава сякаш се върти една мисъл: „Ти ме уби. Започна да крещиш и ме уби. Хвърли пепелника и ме уби. Скапан кучи сине, ти ми отне живота.“
Пол усети допира на пръстите на мъртвеца до бузата си, изкрещя високо, подскочи и болката в краката го жегна. Отчаяно замахна към лицето си и отблъсна не пръстите на младежа, а паяк.
Рязкото движение не облекчи болката в краката му и не притъпи нуждата от наркотика, но му помогна леко да се окопити. Очите му бяха свикнали с тъмнината, но всъщност нямаше какво толкова да види: голямата пещ, остатъци от купчина въглища, маса, върху която бяха натрупани консерви… а в дясно… какво бе онова същество до полиците? Формата му бе позната на Пол, найяваше му зловеща асоциация с машините на смъртта от романа „Война на световете“ на Хърбърт Уелс. Пол се замисли, задряма, събуди се, погледна отново и си каза: „Разбира се. Трябваше да се досетя по-рано. Наистина е машина на смъртта. И ако на земята има марсианци, то техен представител е Ани Уилкс. Всъщност това е нейната скара, крематориумът, където ме накара да изгоря «Бързи коли».“
Пол се размърда, защото задните му части бяха изтръпнали и страхотната болка в натрошеното му коляно и в таза го накара да изстене. Лош знак, че го очаква безсънна нощ, защото през последните месеци болката в таза не се беше обаждала.
Посегна към спринцовката, сетне я остави. Ани бе казала, че му оставя минимална доза — по-добре да запази опиата за по-късно.
Дочу някакво шумолене и погледна към ъгъла. Очакваше да види как полицаят пълзи към него, единственото му око е изцъклено върху обезобразеното му лице. „Ако не беше ти, сега щях да съм си у дома и да гледам телевизия, сложил ръка на коляното на жена ми.“
Не беше ченгето. Може би си въобразяваше, но му се стори, че в ъгъла стои плъх.
Нощта щеше да бъде безкрайна.
22
Пол задряма, главата му клюмна на една страна като на пияница. Събуди се, опита се да се изправи и усети страхотна болка в краката. Взе подлогата и с ужас установи, че уринирането му причинява болка — навярно бе получил някаква инфекция, защото бе прекалено изнежен. Остави подлогата и отново посегна към спринцовката.
„Минимална доза скополамин“ — бе казала Ани. — „Може би казваше истината. Или пък бе заредила спринцовката с препарат, с който е убивала жертвите си в болницата?“
Пол леко се усмихна — нима го е страх от смъртта? Не, по дяволите! Щеше да почувства облекчение, подпорите завинаги щяха да изчезнат.
Напипа пулса в лявото си бедро и въпреки че никога не бе го правил, успя да се инжектира.
23
Не умря и не заспа, но болката изчезна. Пол имаше усещането, че духът му е отделен от тялото и витае във въздуха като закачен на дълга връв балон.
„Бил си Шехерезада на самия себе си“ — помисли си той и се втренчи в скарата. Сети се за смъртоносните лъчи на марсианците, които подпалваха Лондон.
Внезапно му хрумна текстът на песен, изпълнявана от състав „Трампс“: „Гори, гори, малката ми, гори…“
Внезапно му хрумна великолепна идея.
Пол Шелдън заспа.
24
Когато се събуди, навън се зазоряваше. Огромен плъх с подвита опашка се бе настанил върху масичката и гризеше сирене.