Вълкът и вълчицата прекараха три дни и две нощи в младата иглолистна гора. Едва тогава усетиха глад. Когато ходеше, старият вълк повдигаше задния си десен крак. Той още го пареше и го пробождаше, сякаш в него се бяха забили стотици иглички, но стоманеният камшик на глада все по-силно шибаше и двамата.
Всичко тръгна постарому. Вълчицата подтичваше отпред, но при всяко изръмжаване или заскимтяване на вълка тя се заковаваше и изпълняваше желанието му. Отново ближеше носа и хълбоците му и покорно се обръщаше с опашка към него.
Денят беше слънчев и чист, високо в небосвода кръжаха няколко гарвана, кълвач весело прелиташе от дърво на дърво.
До вечерта двата измършавели хищника не уловиха дори една мишка. Мишките бяха още дълбоко под снега.
Когато огненият диск на слънцето застана точно над Бели връх, хищниците спряха да починат на стръмното сечище. Слънцето грееше, снегът се размекна и вълците го лижеха с големите си грапави езици. Гладът изгаряше вътрешностите им, в очите им проблясваха лоши пламъчета. Малко преди да се стъмни, те откриха следите на стадо елени, но не се спуснаха по тях, не се решиха да рискуват.
С падането на вечерта студът стегна. Измършавелите вълци вървяха с лекота по тънката снежна корица. Те преминаха Бели връх, спуснаха се в дълбока долина, оттам продължиха по насрещния склон и се озоваха в следващата долина. Малко преди разсъмване, когато над бялото равно било започна да се развиделява и здрачът се засили, вълците надушиха прясна кръв. Наблизо един рис се угощаваше с миналогодишно сърне. Когато забеляза вълците, той престана да яде, изгърби се и изръмжа заплашително. Вълците се разделиха и започнаха беззвучно да се приближават към хищника. Старият вълк стъпваше леко и на задния си десен крак, за да не може рисът да забележи раната му. Голямата котка заотстъпва. Боят с тези двама противници нямаше да бъде равен. Рисът погълна наведнъж черния дроб и начена бута. Вълците бяха на един скок от плячката, а на риса още не му се щеше да отстъпи. Той се отдалечаваше крачка по крачка, но когато видя, че вълците не спират при плячката, а се устремяват към него, изви се настрана като котка и с три-четири скока достигна короната на една ниска скоруша, отдалечена на повече от двадесет метра от плячката. Вълците спряха, гледайки подир голямата котка, която съскаше злобно от дървото, и се върнаха при лесно спечелената плячка.