Пръв започна да яде старият вълк. Ръмжейки, той излапа остатъците от вътрешностите, а когато се позасити, облиза се и отиде при клекналата вълчица, която гледаше ту към риса, свит в скорушата, ту към прясната плячка и преглъщаше слюнките си. Старият вълк побутна леко вълчицата, застана на нейното място и не помръдна, докато тя не се нахрани.
Рисът още не се осмеляваше да слезе от скорушата. Вълците сякаш привикнаха с него. Най-после вълкът започна отново да яде и скоро от сърнето не остана нищо освен големите кости и парчета кожа. Ребрата, натрошени от челюстите на вълците, също изчезнаха в стомасите им. След това ситите животни погледаха още малко към риса, който се гърбеше на скорушата, съскаше и изпущаше мълнии от очите си, но не можеше да направи нищо повече. Те изръмжаха няколко пъти срещу него, а после се върнаха по следите си на хребета. Там се промъкнаха в старата гъста гора и си изровиха леговище под едно наполовина изгнило, повалено дърво. Старият вълк помагаше на вълчицата да разчиства снега, сякаш не усещаше острата болка в задния си десен крак.
Дните се издължаваха, слънцето грееше все по-силно. А когато старият вълк вече можеше добре да стъпва върху ранения си крак, двата хищника поеха на изток от хребета на Бели връх. Предварително те си издълбаваха място за нощуване в някой гъсталак и веднага щом слънцето се скриеше зад планината, тръгваха на път. От време на време успяваха да уловят заек, техни жертви станаха две катерички и една врана, която пируваше с мърша, останала кой знае откога. Рядко успяваха да се нахранят добре. Така приближаваха към местата, които старият вълк познаваше чудесно, защото там беше видял за пръв път слънцето и беше водил не един двубой. Сред скалите на стръмния склон, той знаеше една дълбока бърлога. На две крачки от нея бликаше изворче, чиято тънка струйка се вливаше в потока, прекосяващ дъното на дълбоката долина.
Отначало младата вълчица не искаше да последва вълка в бърлогата. Дълго време той тихо скимтя отвътре, а вълчицата го слушаше. После тя приближи крачка по крачка, промъкна се зад дебелия бряст и през пукнатината в скалата влезе в преддверието, а оттам — в малка пещера.
Бърлогата беше необитаема и двата хищника бързо се настаниха. Отначало вълчицата избута с крака в преддверието изгнилите листа и борови иглички, натрупани от есенните ветрове, а след това вълкът ги разнесе в муцуната си по склона.
В първите дни вълчицата също ходеше на лов. Гората ставаше все по-богата, гладът беше рядък гост. А когато вълкът успя да улови миналогодишно глиганче, те наистина се нахраниха до насита. Щом вълчицата видя как старият вълк прехвърли през рамо половината от глигана и придържайки го със зъби, го отнесе в бърлогата, очите и заблестяха.
Слънцето съкращаваше нощите и грееше все по-силно. Още веднъж хищниците бяха застигнати от вихрушка, но зимата вече клонеше към края си. Един ден, привечер, вълчицата не отиде на лов, а когато вълкът се върна, тя не го пусна в бърлогата. През този ден зимата окончателно отстъпи на пролетта. Лежейки по корем зад стария бряст, вълкът беше пъхнал глава във входа на бърлогата. Изведнъж той долови, че вълчицата не е сама. Младата майка облизваше коремчетата на три слепи вълчета, после ги притисна към пълните си гърди и зачака да се заловят за тях. Вълкът не се осмели да влезе вътре, сякаш знаеше, че не бива да го прави. Така прекара целия ден. Привечер вълчицата изръмжа в отговор на неговото скимтене и той се спусна към долината. Над потока хвана голям заек. Дори не го начена, грабна го с челюстите си и го понесе като перце. Изкачи се над изворчето, пъхна глава в бърлогата и изчака, докато вълчицата вземе заека. После вълкът се зърна при изворчето и дълго пи студена вода.
III
Шест гладни вълка лежаха в старата гора под Бели връх. Вече четвърта нощ не бяха хващали нищо. Скупчени един до друг, те примижаваха срещу изгряващото слънце, час по час някой посягаше да захапе съседа си и изръмжаваше. Единствено старият вълк, водачът на глутницата, и младата вълчица бяха спокойни. Разбира се, само привидно. Въпреки че техните вътрешности се свиваха от глад, привързаността им беше твърде силна.
Отскоро дните започнаха да се издължават, вече се чувстваше, че слънцето се пробужда, но тази зима натрупа толкова сняг, че дори вълците със своите широки лапи трудно си пробиваха път през него.
През последната нощ шестте вълка обиколиха голяма част от гората, но само на едно място се натъкнаха на пресни следи, и то от катеричка, която се стрелна по гладкия ствол на един разклонен дъб и изчезна.