Стадата елени се смъкнаха по-близо към хората и старият вълк не поведе глутницата си натам. Древният инстинкт и опитът му го караха да отбягва хората. Може би все още имаше изход? А може би вече нямаше? Засега четирите млади вълка само посягаха да се ухапят, само ръмжаха, рано беше да се нахвърлят един върху друг. Старият вълк знаеше, че ако не заситят глада си, ще стане най-лошото.
Призори беше най-студено, но вълците не забелязваха студа, дебелият им кожух ги пазеше от него, единствено гладът беше страшен. Час по час кръвясалите им очи се обръщаха към стария вълк с ням упрек или зле прикрита заплаха. Водачът на глутницата ставаше и оглеждаше четирите вълка, лежащи край него, но когато и те понечваха да се надигнат, той им се озъбваше и отново лягаше. Младата вълчица опря нос в рамото на вълка и известно време остана така.
Старият вълк беше сигурен, че през деня ще успее да задържи глутницата в прикритието, но следващата нощ ще бъде страшна.
Само девет месеца бяха изминали от мига, когато трите вълчета отвориха очи в пещерата зад могъщия бряст. Едва тогава младата майка пусна вълка вътре. Тя следеше всяко негово движение, готова, ако се наложи, да се нахвърли върху него. Скоро вълчицата откри, че няма от какво да се страхува. Вълкът остави до себе си една оскубана наполовина яребица, легна по корем, отпусна глава върху предните си крака и се загледа към трите вълчета, мотаещи се из полумрака. После няколко пъти изскимтя. Без да се изправя, той се затътри по корем към кърмещата вълчица, побутвайки с нос яребицата. Отново заскимтя. Тогава вълчицата отърси малките от гърдите си, стана, приближи се, както преди, до лежащия вълк и облиза носа му. Вълкът се надигна и придържайки яребицата между краката си, с мощно движение на челюстта я разкъса на две. След това не я докосна и вълчицата изяде цялата птица. Вълкът се примъкна бавно към малките, подуши ги едно подир друго, погледна косо вълчицата и като видя, че тя не го заплашва, изплези език и започна да ближе вълчетата. След всяко близване той повдигаше глава и почесваше с езика си вълчето по гърба или по коремчето. После облиза носа на вълчицата и целия й хълбок. Когато свърши, вълкът стана, настани се до входа на бърлогата и с притворени очи загледа грапавата кора на дебелия бряст.
Времето се затопляше, вълкът ходеше на лов далече от бърлогата и почти винаги се завръщаше с плячка. После, когато млякото в гърдите на вълчицата намаля и малките стъпиха здраво на високите си крачета, храната започна да не достига. Накрая вълчицата се досети какво трябва да направи и една вечер тръгна на лов заедно с вълка.
Ловуват ли двама — това е нещо съвсем друго! Хищниците се разбираха чудесно и ловът почти винаги беше успешен, въпреки че изгубваха в път най-малко час, за да се отдалечат достатъчно от бърлогата. Така бяха свикнали — близо до бърлогата не улавяха дори мишка, напъхала се сама в муцуните им.
Скоро млякото на вълчицата секна, но вълчетата вече бяха привикнали към твърдата храна. Щом възрастните се върнеха и се промъкнеха през цепнатината зад бряста, те ги посрещаха с нетърпеливо скимтене. Вълкът и вълчицата повръщаха цели купища полусмляно месо, които малките излапваха за миг и тумбачетата им се издуваха до пръсване. После започваха да се боричкат и гонят. Безнаказано дърпаха майката и бащата за козината, хапеха ги по носовете и понякога играта продължаваше чак до вечерта, когато възрастните отново се отправяха на лов.
Снегът отдавна беше изчезнал от долините и южните склонове. Под надзора на възрастните малките вълчета се научиха да ходят на извора и да пият вода направо от него. Все по-често те изскачаха сами пред бърлогата и майката с мъка ги принуждаваше да се приберат.
Край стария бряст разцъфна бреза и в нейната корона започнаха да се появяват две катерички. Скоро те си оплетоха гнездо върху горния чатал на дървото. Катеричките виждаха вълците под себе си, но сякаш знаеха, че няма защо да се боят от тях. Те тичаха не само по клоните, но се престрашаваха да слязат и на земята — само когато забелязваха вълчетата, се совваха в короната на някоя ела, от която мигом прескачаха на брезата.
В една влажна пролетна вечер възрастните хищници се отправиха на лов, както обикновено. Вълчетата изскочиха от бърлогата след тях, но вълчицата се обърна, изръмжа и малките се втурнаха обратно в пещерата. Тази нощ не им вървеше. Спуснаха се по петите на заек, но той се скри в купчина сухи клони. После пресякоха следите на мечка, отклониха се и се отдалечиха от местата, където можеха да я срещнат. Вървейки по потока, малко преди развиделяване те достигнаха до един хълм, обрасъл с рядка букова гора, из която тук-таме се чернееше някоя висока ела. Под самото било имаше полянка. Там вълците спряха, защото усетиха силна, приятна миризма. В тревата пред себе си те видяха големи птици, но птицата не е заек, който можеш да подгониш. Глухарят просто разперва крила и се изплъзва.