Вълците легнаха по корем и зачакаха. От някакво дърво, издигащо се отвъд полянката, се чуваше потропване, после пращене, а накрая нещо изпука. Старият вълк знаеше какво става, той познаваше големите черни птици и техните по-дребни петнисти женски, но само два-три пъти в живота си беше ял от месото им. То не беше много. Но сега, когато не бяха уловили нищо, трябваше да опитат късмета си.
Старият вълк запълзя бавно по сухата трева, достигна една усамотена ела пред полянката, вмъкна се под нея и погледна вълчицата. Вълчицата не помръдна, тя сякаш знаеше, че не може да му помогне. Така, сам, той имаше по-големи надежди за сполука. Стаен под самотната ела, старият вълк вдишваше миризмата на три-четири женски птици, които шаваха в сухата трева на някакви си петнадесетина метра. Отново се обади птицата от дървото в края на полянката и благодарение на острия си слух вълкът откри, че тя се намира върху един от двата бука, които растяха до високата ела.
Започна да се разсъмва. Сега вълкът можеше да използва и зрението си. Изведнъж голямата птица върху бука размаха крила и кацна на няколко скока от дебнещия вълк. Всичко се разигра за миг. Глухарят още не беше отпуснал напълно крилата си, когато вълкът се хвърли отгоре му. Захапа го и го понесе към вълчицата, без да обръща внимание на женските по поляната, които се издигнаха във въздуха.
Когато вълците се върнаха при изворчето до разцъфналата бреза, в носа им ги удари странна, остра миризма. Вълкът спря до брезата, остави глухаря на земята и неуверено задуши наоколо. Вълчицата се вмъкна в бърлогата и веднага изскочи навън, следвана от две вълчета. Те се заловиха с черната птица, скубеха перушината й, ръмжаха и лапаха парчета от още топлото месо. Вълчицата подуши младата трева, после изви глава нагоре и болезнено заскимтя. Тя разбра, че третото вълче е изчезнало там, във въздуха. За първи път вълчицата се срещаше с особената миризма, която беше оставил след себе си скалният орел. Тя сграбчи със зъби глухаря, изръмжа и малките мигом се озоваха в пещерата. Вълчицата се прибра след тях и им даде птицата, за да я доразкъсат и изядат.
Старият вълк също разбра какво се е случило, но не влезе вътре, а легна до дебелия бряст и се загледа в слънчевия ден.
Няколко дни след това вълчицата оставаше при малките, но накрая гладът надви и тя трябваше да напусне бърлогата. Не измина седмица и малките привикнаха да ходят на по-големи разстояния. Един ден, привечер, вълчицата напусна бърлогата заедно с вълчетата. Старият вълк подтичваше след тях и в съзнанието му се очертаваха контурите на Бели връх. Когато четирите животни спряха на познатия хребет, от който се спускаше старата неподвижна гора, по небосвода на изток се разливаха кървави зари.
Премина пролетта, лятото прегърмя и гората се изпълни с рева на елените. Тогава младата вълчица загуби второто си малко.
Глутницата нощуваше, където свари, хищниците кръстосваха надлъж и нашир околността и много рядко се връщаха на Бели връх. Веднъж призори ситите от добрия лов вълци преминаха по едва забележимата пътечка под старото сечище и едно от малките изтича към потока да пийне вода. Вълчицата спря и го зачака. Не й беше приятно, когато някое от вълчетата се отделя самичко, но тук нямаше от какво да се страхува. Когато малкото изскимтя, вече беше късно. Майката се спусна към гъстите лески край потока, но след миг излая късо и тичешком се върна на сечището. От леските се понесе басово ръмжене и веднага след това от тях изскочи мечка. Тя се изправи на задните си крака, изръмжа и щом забеляза, че нещо в сечището се движи, стъпи на четирите си крака и се втурна към вълците. Старият вълк побягна пръв, след него — малкото вълче, а последна, озъртайки се постоянно, тичаше вълчицата.
Вълците се върнаха на Бели връх и следващата нощ не отидоха на лов. Оттогава те отдалеч заобикаляха потока под сечището, където мечката и двете мечета ходеха да ловят пъстърви.
Когато излизаха всички, вълците ловуваха по-сполучливо. Младото вълче възприемаше бързо. Най-трудно му беше да улови първия си заек, после то явно поумня. Когато падна първият сняг и гората оредя, младият вълк вече беше станал голям колкото майка си.
Снегът се увеличаваше, нощите се удължаваха и ловът ставаше все по-тежък. Елените се събраха на стада и вълците много рядко успяваха да отделят някое младо еленче или болна кошута. Накрая все пак щастието им се усмихна. През една нощ, когато подобната на топла пита луна плуваше по небосвода, обсипан с безброй звезди, старият вълк спря над следата на кошута, която водеше две малки. Трите вълка поеха предпазливо по пресните следи.