— Това е най-паметният ден за Англия — заяви Вон, обръщайки се със същата широка усмивка към Хойт. — Дните на пораженията свършиха, настъпват вече дните на победите. За Франклин Делано Рузвелт! — Той вдигна чашата си и от вежливост останалите последваха примера му. Майкъл се опасяваше, че Роли, който сега служеше в английските въздушни сили, макар и само в киностудията на „Парамаунт“, ще запрати чашата си в камината. Но Вон се задоволи да каже: „За Америка“ и отново вдигна чаша.
„Всъщност — помисли си ядосано Майкъл — Вон пие наздравица за японската флота, която ни въвлече във войната. Но естествено ние не можем да се сърдим на един англичанин за това.“
— Ще се бием по бреговете — задекламира високо Роли, — ще се бием по планините. — После седна и продължи: — Ще се бием по улиците… Никакъв Крит вече, никаква Норвегия… Няма вече да ни гонят от една страна в друга.
— На ваше място, стари приятелю, не бих говорил така — укори го Хойт. — Неотдавна имах поверителен разговор с един човек от Адмиралтейството. Вие бихте се изненадали много, ако ви кажа името му. Той ми обясни целия случай с Крит…
— И какво ви обясни за Крит? — Роли погледна с лека враждебност съотечественика си.
— Всичко е станало съгласно общия стратегически план, стари приятелю — отвърна Хойт. — Ние нанасяме удар на противника и после се изтегляме. Страшно умен план! Нека врагът завземе Крит! Кому изобщо е нужен тоя Крит?
Роли се изправи с величествен вид.
— Не мога повече да остана тука — заяви той остро с блеснали очи — и да слушам как един англичанин-ренегат оскърбява британските въоръжени сили.
— Хайде, хайде — опита се да го успокои Кахун. — Седнете!
— Но какво всъщност казах, стари приятелю? — разтревожи се Хойт.
— Англичаните проливат кръвта си — Роли стовари юмрука си върху масата, — водят отчаяна безмилостна борба, за да защитят земята на един съюзник. Англичаните гинат с хиляди… а тоя тук ми дрънка, че всичко ставало съобразно някакъв си план! „Нека врагът завземе Крит!“ Аз ви наблюдавам от доста време, Хойт, и се старая да ви преценя безпристрастно, но боя се, че трябва да повярвам онова, което хората говорят за вас.
— Слушайте, стари приятелю — Хойт почервеня силно и гласът му прозвуча високо и пискливо. — Струва ми се, че вие сте жертва на някакво ужасно недоразумение.
— Ако бяхте в Англия — рече озлобено Роли, — щяхте да пеете съвсем друга песен. Щяха да ви дадат под съд, преди да сте изрекли и десетина думи. Вие сеете униние и паника, а трябва да знаете, че във военно време това е голямо престъпление.
— Е хайде, хайде — промърмори едва чуто Хойт. — Роли, стари приятелю…
— Бих искал да зная кой ви плаща за такива, думи. — Роли издаде войнствено брадичка, застанал до самия Хойт. — Много бих искал да зная. И не си мислете, че всичко това ще си остане тук, в ресторанта. Всички англичани в тоя град ще чуят за вашите изказвания — бъдете спокоен! „Нека противникът завземе Крит!“ Така ли? — Вон шумно остави чашата си на масата и се върна при бара.
Хойт обърса с кърпичка изпотеното си чело и се огледа тревожно, за да види колцина от съседните маси са чули тая жлъчна тирада.
— Боже мой — продума той, — нямате представа колко трудно е през тия дни да бъдеш англичанин. Навсякъде неврастеници и налудничави хора: човек просто не смее да отвори уста… — И ставайки, добави: — Надявам се, че ще ме извините, но трябва веднага да се върна в студиото.
— Разбира се — отвърна Кахун.
— Страшно съжалявам, че не мога да участвам в пиесата, но вие сами виждате какво е положението.
— Да — успокои го Кахун.
— Всичко хубаво.
— Довиждане — рече Кахун с безстрастно лице.
Двамата с Майкъл наблюдаваха мълчаливо хубаво очертания гръб на артиста, който получаваше по седем хиляди и петстотин долара седмично. Хойт мина край бара и край защитника на Крит, забързан към студиото „Парамаунт“, където на десетина мили от един холивудски Дувър го очакваше запаленият самолет-макет на фона на няколко изкуствени облака.
— Ако нямах язва, сега навярно щях да я получа — рече с въздишка Кахун и поиска сметката от келнера.
В този момент Майкъл забеляза, че Лора се приближава към тяхната маса. Той наведе глава и се зае усърдно да разглежда чинията си, но Лора се спря пред него.
— Покани ме да седна — рече тя.
Майкъл я погледна равнодушно, но Кахун се усмихна и каза: