— Здравей, Лора. Няма ли да ни направиш компания?
Лора се настани срещу бившия си съпруг.
— Всъщност аз трябва вече да си вървя — добави Кахун, преди Майкъл да успее да възрази нещо, плати сметката и стана. — До тая вечер, драги — рече той и тръгна бавно към изхода. Майкъл го изпрати с поглед.
— Би могъл да бъдеш и по-учтив — подхвърли Лора. — Фактът, че сме разведени, не ни пречи да останем приятели.
Майкъл погледна втренчено сержанта, който пиеше при бара. Тоя човек бе наблюдавал Лора, докато тя прекосяваше залата и сега я гледаше с нескрито желание.
— Не съм голям привърженик на така наречените приятелски разводи — рече Майкъл. — Ако хората решат да се развеждат, между тях не може да има никакво приятелство.
Клепките на Лора трепнаха. „О, господи — помисли си Майкъл, — все още не е отвикнала да плаче за щяло и не щяло.“
— Дойдох само за да те предупредя — каза Лора с колеблив глас.
— Да ме предупредиш — за какво? — попита изненадан Майкъл.
— Да не извършиш някоя неразумна постъпка. Говоря с оглед на войната.
— Нямам подобно намерение.
— Предполагам, че би могъл да ми предложиш нещо за пиене — рече тихо Лора.
— Келнер, две уиски със сода — поръча Майкъл.
— Чух, че си бил в града.
— Така ли? — Майкъл отново погледна втренчено сержанта, който все още не сваляше очи от Лора.
— Надявах се, че ще ми се обадиш.
„Тия жени! — каза си Майкъл. — Играят си с чувствата като истински акробати. Не успеят ли да уловят халките, падат от високо и веднага скачат на крака, читави и здрави!“
— Бях много зает — рече той. — Как вървят твоите работи?
— Не мога да се оплача. Сега ми правят пробни снимки във „Фокс“.
— Желая ти успех.
— Благодаря — отвърна Лора!
Сержантът при бара се извърна, за да може да наблюдава Лора, без да извива врата си. В строгата си черна рокля и мъничката шапка, бутната към тила, тя наистина изглеждаше очарователна и Майкъл не обвиняваше младежа, че я оглежда така. На неговото лице се четеше израз на самотност, обърканост и потиснато желание — израз, който се подчертаваше още повече от военната му униформа.
„Ето един човек, увлечен от водовъртежа на войната — каза си Майкъл, — когото може би утре ще пратят да умре на някой незнаен, покрит с джунгли остров, или пък да гние месец след месец, година след година в някой забравен от бога гарнизон, където никога не стъпва женски крак. Навярно той не познава в града нито едно момиче, а ето че тук, в тоя луксозен ресторант, открива някакъв цивилен само малко по-възрастен от него в компания с красива жена… Може би въпреки своя израз на обърканост и печал, този човек си представя как аз безгрижно пиянствам из скъпите барове с различни жени, как се любя с тях върху чисти бели чаршафи, докато той се облива в пот, плаче и умира далеч от родна земя…“
През ума на Майкъл мина налудничавата мисъл да отиде при сержанта и да му каже: „Чуйте, аз отгатвам какво се върти в главата ви, но вие много грешите. Аз нямам намерение да спя с тази жена, нито тая, нито която и да било друга нощ. Ако зависеше от мен, довечера бих я изпратил при вас. Кълна ви се.“ Но той не можеше да направи подобно нещо. Можеше само да седи на мястото си, изпълнен с чувство за някаква вина, сякаш бе получил награда, спечелена от друг. Той знаеше, че случайната среща с тая прелестна жена, негова бивша съпруга, ще вгорчи още повече живота му; всеки път, когато изобщо влезе в ресторант с момиче и забележи самотен войник, ще се почувства виновен; че всеки път, когато се докосне с копнеж и нежност до някоя жена, ще изпита чувство, че неговата ласка е била купена с чужда кръв.
— Майкъл — продума нежно Лора, като го наблюдаваше с лека усмивка над ръба на чашата си, — какво ще правиш тая нощ?
Майкъл отвърна поглед от сержанта.
— Ще работя — отвърна той. — Свърши ли уискито си? Трябва да си тръгна.
Глава десета
Навярно все някак си щеше да се търпи, ако нямаше вятър. Християн се размърда тежко под одеялото и облиза пясъка по напуканите си устни. Вятърът вдигаше пясъка от заоблените каменисти хребети и го запращаше злобно в очите, гърлото и дори в дробовете.
Християн се надигна бавно и седна, като притискаше одеялото около себе си. Зазоряваше се вече, но пустинята все още беше скована от хапливия нощен хлад. Зъбите му затракаха от студ и той се опита да се постопли, като раздвижи непохватно ръце и крака.