При картечниците, които бяха монтирани над кабинката на всеки камион, стояха часови. Цялата сцена обаче напомняше празничен пикник на хора от града, които са оставили жените си вкъщи и са решили да прекарат една сутрин по мъжки на чист въздух. Край машините все още се търкаляха одеялата, на които бяха спали англичаните, някои от войниците се бяха заловили да се бръснат, поставили пред себе си канчета с вода. „Сигурно имат вода в изобилие — машинално си помисли Християн, — щом могат да я разливат така.“
Камионите бяха шест: пет открити, натоварени със сандъци с провизии, и един закрит навярно пълен с муниции. Часовите се бяха приближили до огньовете с пушки в ръце. „Колко ли сигурни трябва да се чувстват тия хора помисли си Християн — на петдесет километра от своите собствени позиции, щом са тръгнали така да обикалят южните си постове!“ Те не бяха намерили за нужно дори да се окопаят и в случай на опасност можеха да се укрият само зад камионите си. Изглеждаше просто невероятно, че осемдесет човека могат така дълго и така спокойно да се разхождат под прицела на противника, който чакаше само сигнал, за да ги избие. А това, че се бръснеха и си варяха чай, беше просто смешно. Е, ако трябваше да бъдат унищожени, тъкмо сега беше моментът!
Християн погледна към Харденбург. Той — както бе казал Химлер — си тананикаше нещо, а по лицето му бе застинала слаба усмивка. Тая усмивка изглеждаше почти нежна — така би се усмихвал възрастен човек, който наблюдава трогателните и несръчни движения на някакво дете. Но Харденбург не даваше знак и на Християн оставаше само да се настани на пясъка така, че да вижда противника пред себе си и да чака.
Водата в лагера на англичаните започна да кипи и във въздуха се понесоха струйки пара, които вятърът грабваше и развяваше на всички страни. Християн видя как томитата се заеха като добри домакини да слагат във водата чай, захар от торбичките си и кондензирано мляко. „Не биха пестили толкова — каза си той, — ако знаеха, че няма да им трябва нищо за обяд и вечеря!“
След малко от групичките около огньовете се отделиха по един човек, които отнесоха в камионите останалите провизии от захар и мляко. Един по един томитата потапяха канчетата си в димящата течност и ги изваждаха пълни. От време на време вятърът донасяше слаби звуци от смеха и разговорите на хората, които закусваха върху голата земя. Християн завистливо се облиза. От дванадесет часа не беше ял и не бе пил нищо горещо от момента, в който напуснаха лагера на ротата. Сега му се струваше, че долавя силния приятен аромат на парата и усеща вкуса на хубавия горещ чай.
Харденбург стоеше неподвижен, както преди. Същата усмивка, същото тихо тананикане! За бога, какво още чакаше тоя човек? Да ги забележат? Да стигнат до битка, вместо да избият спокойно врага от прикритието си? Или да ги връхлети някой самолет? Християн се огледа. Хората лежаха в напрегнати неестествени пози, впили тревожни погледи в Харденбург. Човекът от дясната му страна преглътна с усилие и звукът, който излезе от устата му, прозвуча необикновено остро и високо.
„Той изпитва удоволствие от всичко това! — помисли си Християн, като се обърна, за да погледне отново Харденбург. — Не, армията няма право да оставя войниците в ръцете на такъв човек. Техният живот и така не е лек.“
Някои от англичаните край камионите запалиха лули и цигари. Това засили още повече атмосферата на спокойствие и задоволство, която царуваше в противниковия лагер, и Християн изпита мъчително желание да запуши. Разбира се, от такова разстояние човек трудно можеше да следи внимателно англичаните, но те приличаха на най-обикновени томита — кокалести и дребнички в шинелите си, флегматични и невъзмутими.
Някои от тях бяха свършили закуската и вече търкаха с пясък канчетата си, след което се отправяха към камионите, за да навият одеялата си. След малко картечарите от колите наскачаха на земята и отидоха на свой ред на закуска. В продължение на две-три минути около картечниците нямаше никого. „Ето какво е чакал Харденбург!“ — досети се Християн и се огледа бързо, за да види дали всичко е наред. Хората не бяха помръднали; лежаха както преди, притаени в крайно неудобни пози.
Християн отправи поглед към лейтенанта. Дори да бе забелязал, че при картечниците на англичаните няма никого, Харденбург с нищо не показа това. Само продължаваше да се усмихва и да си тананика.