„Най-грозното нещо в него са зъбите му — реши Християн. — Големи, широки, криви и редки. Кой знае какъв шум вдига, когато пие!“ И какво самодоволство само се четеше по лицето му! Всъщност това самодоволство личеше в цялото му държание, докато лежеше така и се усмихваше с бинокъл на очи, съзнавайки добре, че всички погледи са впити в него в очакване на знака, който ще ги освободи от мъчителното напрежение, съзнавайки, че всички го мразят, че се боят от него и не разбират какво смята да прави.
Християн примига и отново погледна, тоя път сякаш през мъгла, към англичаните, като се стараеше да забрави насмешливото мършаво лице на Харденбург. Местата зад картечниците бяха заети вече от нови войници. Един от тях, русокос и гологлав, пушеше цигара. Беше разтворил яката на куртката си, за да се постопли на лъчите на издигащото се слънце. Седеше така, удобно облегнат на железния капак на камиона, цигарата висеше от устните му, а ръцете му лежаха върху картечницата, чието дуло гледаше право към Християн.
„Ето — помисли си гневно Християн, — Харденбург изпусна благоприятния момент! Какво чака още? Трябваше да поразуча нещо за него от Гретхен. Какви сили движат тоя човек? Към какво се стреми, защо е станал такъв мрачен? Как трябва да се постъпва с него?“… „Хайде, хайде!“ — молеше той мълчаливо лейтенанта, когато неочаквано забеляза, че двама английски офицери излязоха от лагера с лопати и тоалетна хартия в ръце.
Но Харденбург оставаше все така неподвижен.
Християн почувства, че устата му пресъхват и едва преглъща. Беше му студено — по-студено, отколкото в минутата, когато се събуди, и трепереше цял; опита се да се успокои, но не успя. Езикът му беше набъбнал ужасно, а по зъбите му имаше пясък. Той погледна ръката си, която лежеше върху затвора на автомата, и се опита да раздвижи пръстите си. Те едва-едва помръднаха, сякаш бяха чужди. „Няма да успея да стрелям! — помисли като обезумял Християн. — Лейтенантът ще даде сигнала, а аз няма да мога да вдигна автомата.“ Той усети, че очите му горят и започна да примигва, докато му потекоха сълзи, а осемдесетте англичани там долу, камионите и огньовете — всичко се разкриви и сля в някаква безформена маса.
Не, това беше прекалено. Нетърпимо. Да лежиш тука толкова дълго и да наблюдаваш как хората, които смяташ да избиеш, готвят закуската си, пушат и облекчават естествените си нужди! Петнадесет-двадесет души вече стояха наклякали със смъкнати гащи настрани от камионите… Позната войнишка рутина във всички армии… Ако не свършиш това десетина минути след закуска, навярно няма да намериш време през целия ден. Тръгваш на война с развети знамена, под звуците на барабани и тръби и маршируваш по чистите метени улици, а нямаш никаква представа за онова, което те очаква, не знаеш, че ще лежиш по десетина часа върху студения остър пясък на места, които дори бедуините не са прекосявали преди теб, ще лежиш и ще наблюдаваш как двадесетина англичани клечат над малки санитарни дупки в Киренайската пустиня… Ето какво трябваше да снеме Бранд за „Франкфуртер Цайтунг“!
Християн чу до себе си някакъв странен ритмичен звук и се обърна бавно. Беше Харденбург, който… се кискаше!
Извърна глава и притвори очи. „Стига толкова — помисли си той. — Трябва да се свърши! Да се свърши с това кискане, да се свърши с утринния тоалет на тия англичани, да се свърши и с Харденбург, и с Африка, и със слънцето, и с вятъра, и със самата война!“
Зад гърба му се разнесе някакъв шум. Той отвори очи и след миг видя експлозията на мината. Най-после Харденбург беше дал сигнал! Снарядът падна право върху русокосия младеж — оня, който до преди минутка редеше в камиона и пушеше. В следващия миг юношата просто изчезна, сякаш се беше стопил във въздуха.
Камионът избухна в пламъци. Мините продължаваха да се сипят над другите машини. Издигнатите на върха на хребета картечници откриха огън по конвоя. Дребните фигурки се заклатиха смешно и се разпиляха по всички посоки. Хората, които стояха приклекнали, започнаха да теглят гащите си, тичаха тромаво, препъваха се и падаха с голи задници, които се белееха на яркожълтеникавия фон на пустинята. Един войник се втурна право към хребета, сякаш не можеше да разбере откъде иде огънят. Забеляза картечницата едва когато се намери на стотина метра от нея. Няколко секунди постоя така, като закован, после се обърна и хукна обратно, като придържаше панталоните си. Някой от немските войници небрежно, сякаш ей тъй, между другото, го повали на земята.