Харденбург коригираше стрелбата на минохвъргачката и от време на време започваше отново да се кикоти. Две мини улучиха камиона с боеприпасите и той експлодира сред облаци дим. В продължение на цяла минута над главите на германците хвърчаха стоманени отломки. Земята пред камионите се покри с трупове. Един сержант бе успял да събере около дузина войници и като стреляше от бедро напосоки, залитайки, ги поведе до пясъка към хребета. Някой от германците се прицели в него. Той падна улучен, но успя да седне и продължи да стреля, докато го удариха отново. Човекът се преметна, зари глава в пясъка и замря.
Хората, които сержантът беше повел, се пръснаха в безредие и се втурнаха обратно към камионите, но един след друг паднаха, покосени от немските куршуми. След две минути стрелбата откъм английския лагер престана напълно. Силният вятър отнесе настрани от хребета пушека, който бе дошъл от горящите камиони. Тук-таме по пясъка се влачеше по някой човек, като смачкана буболечка.
Харденбург се изправи и вдигна ръка. Стрелбата се прекрати.
— Дистл — рече той, без да откъсва очи от горящите камиони и мъртвите англичани, — продължете да стреляте с картечниците.
— Какво, господин лейтенант? — глухо попита Християн, като стана от земята.
— Продължете огъня с картечниците.
Християн погледна към унищожения лагер. Там всичко беше вече мъртво освен пламъците, които излизаха от горящите камиони.
— Слушам, господин лейтенант.
— Прочистете с огън целия участък — добави Харденбург. — След две минути ще се спуснем в лагера им. Не искам да остане нито един жив. Разбрано ли е?
— Да — отвърна Християн и отиде да предаде нареждането на картечарите.
Те го погледнаха с недоумение, вдигнаха рамене и подновиха стрелбата. Острият, дразнещ пукот на картечниците звучеше съвсем неестествено сега, когато наоколо бяха стихнали всички викове и всички останали оръжия. Един по един войниците се бяха изкатерили на хребета и следяха как куршумите, рикоширайки от земята, разкъсваха мъртвите и ранени англичани, карайки ги да подскачат чудновато по гонения от вятъра пясък.
Куршум улучи някакъв войник, който лежеше проснат до един огън. Човекът се надигна, отметна глава и запищя диво. Понесен от вятъра към възвишението, тоя писък прозвуча покъртително човешки, в дисонанс със сухия ритмичен пукот на оръжията. Нещастникът продължи да пищи все така с отметната глава, като размахваше слепешком ръце пред себе си, и картечарите прекратиха стрелбата.
— Не спирайте огъня! — отсече Харденбург.
Картечниците залаяха отново и човекът, улучен и от двете, падна по ръб. Той нададе нов вик, който веднага секна — няколко куршума бяха пронизали гърлото му.
Всички наблюдаваха тая сцена като омагьосани, занемели от ужас. Само лицето на Харденбург имаше друг израз. Оголил зъби с животинска усмивка, той дишаше бързо и неравномерно с полупритворени очи. Християн се опита да си припомни у кого бе виждал такъв израз — израз на пълна самозабрава и истинска задоволеност. Да, разбира се, у Гретхен! „Сигурно са роднини — помисли си той. — Колко много си приличат!“
Картечниците продължаваха стрелбата и техният равномерен остър пукот беше вече станал за войниците така познат, както грохотът на завод в родния град. Двама от войниците на хребета извадиха цигари и запушиха с най-равнодушен вид, явно отегчени от еднообразието на онова, което ставаше пред очите им.
„Ето какво струва животът на войника! — помисли си Християн, загледан в сгърчените тела под възвишението. — Ако бяха останали в Англия, нямаше да им се случи това.“ Утре може би самият той щеше да се търкаля по пясъка, надупчен от куршумите на някой англичанин от Ийст Енд. Християн внезапно усети прилив на гордост. Колко приятно беше да съзнаваш, че стоиш много по-високо и от поляци, и от чехи, и от руснаци, и от италианци, да съзнаваш, че си все още жив и здрав! Той си спомни хубавите, лениви млади англичани, които идваха да се пързалят със ски в Австрия. Те приказваха в кафенетата с такъв висок и самоуверен глас, сякаш около тях нямаше никакви други хора. „Надявам се — помисли си Християн, — че сред тия английски офицери, които се търкалят сега на пясъка там долу с разкъсани кореми и лъснали задници, все ще има някой и друг от ония младички лордове!“.
Харденбург махна с ръка.
— Спрете стрелбата — изкомандва той.