— Не се тревожи, мила — усмихна й се Ноа уморено. — Сигурен съм, че всичко ще се уреди чудесно. Ще те чакам ей там. — Той махна с ръка към хотела и с печална усмивка добави: — А сега иди на църква и… прочети две молитви за мене.
Хоуп се усмихна, едва сдържайки сълзите си, и като се обърна, тръгна с типичната си енергична походка, която не можеха да променят ни тежките обуща, ни хлъзгавият път. Ноа я изпрати с поглед, докато тя сви на завоя, забързана към разбудената къща, където навярно я очакваха вече мълчаливият баща и бъбривият брат. После вдигна чантата си, прекоси заледената улица и се отправи към хотела. Отвори вратата, но внезапно се спря. „О, боже — сети се той, — забравих да я поздравя за Рождество Христово!“
Беше дванадесет и половина, когато се почука на вратата на малката непроветрена стаичка с олющения боядисан железен креват и пукнатия умивалник, която Ноа беше наел за два долара и петдесет цента. За празника сега му оставаха три долара и седемдесет и пет цента. (За щастие билетът за обратния път до Ню Йорк беше купен.) Той не беше предполагал, че ще трябва да плаща за стая. Все пак положението не изглеждаше толкова лошо. Храната във Върмонт — както бе открил — не беше скъпа. Двете яйца за закуска му струваха само тридесет и пет цента. Ноа преброи парите си и простена. Война, любов, варварско деление на евреи и християни, възникнало почти две хиляди години преди днешното студено коледно утро, естествената неохота на един баща да даде дъщеря си на някакъв непознат и на всичко това отгоре сега трябваше да си блъска главата как да прекара празника с по-малко от пет долара в джоба!
Ноа се опита да се усмихне и отвори вратата. Обаче не беше Хоуп, а някакъв старец с набръчкано червендалесто лице, който се оказа служащ в хотела.
— В хола ви чакат една дама и някакъв господин — избърбори той, обърна се и си отиде.
Ноа развълнувано се погледна в огледалото, прекара три пъти нервно ръка по късата си коса, оправи връзката си и излезе от стаята. „Кое ми дава право — питаше се той с примряло сърце, докато се спускаше по скърцащите стълби, които воняха на восък и свинска мас, — кое ми дава право да смятам, че човек с всичкия си ум ще ми отговори с «да»? Какво мога аз да предложа в добавка към името си? Три долара в джоба, една чужда религия, едно тяло, което правителството намери за негодно, никаква определена професия, никакви определени стремежи — нищо освен желанието си да живея с дъщеря му и да я обичам. Ни семейство, ни успехи, нито приятели. Нищо освен едно лице, което ще му се стори грубо и чуждо, един заекващ говор, типичен с жаргона на треторазредните училища и с езика на американското простолюдие.“ Ноа беше виждал и други градове като тоя и знаеше какви хора се раждат в тях: хора горди, затворени в себе си и в кръга на своите близки, непреклонни, със семейни традиции, стари колкото камъните и гредите на къщите в самия град; хора, които гледат със страх и презрение на бездомните непознати орди, изпълващи големите селища. Никога не се бе чувствал така самотен, както в тоя миг, когато, спускайки се по стълбите към вестибюла на хотела, забеляза девойката и мъжа, които седяха в столовете-люлка, загледани през прозореца към заледената улица.
Двамата станаха веднага щом го видяха. „Колко е бледа — каза си машинално Ноа, обхванат от зловещо предчувствие, — ужасно бледа!“ Той се отправи бавно към бащата и дъщерята. Плаумън беше висок, прегърбен мъж с вид на човек, който цял живот се е занимавал с тежка работа, а през последните шестдесет години е ставал в зори. Той имаше ъгловато, затворено лице и уморени очи, скрити зад очила в сребърни рамки. Когато Хоуп каза: „Татко, това е Ноа“, неговото лице не изрази нито дружелюбност, нито пък враждебност.
Плаумън протегна ръка и Ноа я стисна. Тая ръка беше твърда и мазолеста. „Няма да се моля, каквото ще да става — реши Ноа. — Няма да лъжа и да си давам вид, че представлявам нещо кой знае какво. Ако каже «да» — добре. Ако каже «не»… Но той не искаше да мисли за втората възможност.“
— Много се радвам, че се запознахме — рече Плаумън.
Тримата стояха така, смутени от присъствието на стария хотелиерски чиновник, който ги наблюдаване с нескрито любопитство.
— Мисля, че няма да е лошо, ако си поговорим с мистър Акерман — рече бащата.
— Да — прошепна Хоуп и по нейния напрегнат, неуверен глас Ноа разбра, че всичко е загубено.
Плаумън огледа внимателно вестибюла: