— Мястото не изглежда много подходящо за разговори — забеляза той, като отправи очи към чиновника, който все още ги наблюдаваше с любопитство. — Бихме могли да се поразходим, още повече че мистър Акерман сигурно ще иска да поразгледа града.
— Да, сър — съгласи се Ноа.
— Ще ви почакам тука — реши Хоуп и внезапно се отпусна на стола, който изскърца жаловито в тишината на вестибюла. При тоя звук чиновникът неодобрително се намръщи, а Ноа почувства, че това плачевно скърцане ще го преследва години наред в тежките минути на неговия живот.
— Няма да се бавим повече от половин час, дъще моя — рече Плаумън.
При това обръщение Ноа леко трепна. То му напомняше лошите пиеси, които описваха живота на фермера в началото на двадесетия век — фалшиви, надути и мелодраматични. Той отвори вратата и последва стария човек на заснежената улица. Зад прозореца зърна Хоуп, която ги наблюдаваше тревожно. После, шибани от острия студен вятър, двамата тръгнаха бавно по разчистените тротоари покрай затворените магазини.
Минута-две вървяха така, мълчаливо, скърцайки с обущата си по втвърдения сняг, който лопатите не бяха успели да разчистят. Накрая Плаумън се обади:
— Колко ви взеха за хотела?
— Два и половина долара — отвърна Ноа.
— За един ден? — изненада се Плаумън.
— Да.
— Тия хотелиери са истински разбойници — забеляза Плаумън.
… Известно време вървяха така, потънали отново в мълчание. Отминаха фуражния склад на Маршал, аптеката на Ф. Кин, магазина за мъжко облекло на Дж. Джифърд, адвокатската кантора на Върджил Суифт, месарницата на Джон Хардинг и пекарницата на мисис Уолтън, магазина за мебели и погребални принадлежности на Оливър Робинсън и накрая бакалницата на Н. Уест.
Под старомодната празнична шапка лицето на Плаумън си оставаше все така сурово и непроницаемо, с резки и застинали черти. От време на време Ноа вдигаше поглед към фирмите над магазините. Имената на собствениците проникваха в съзнанието му като гвоздеи, които равнодушният дърводелец забива на еднакви разстояния в дъската. Всяко име го поразяваше като удар, надигаше се като стена, оповестяваше нещо, жилеше като стрела и изразяваше някакъв упрек към него. Ноа долавяше как умело и хитро старецът го развежда из сплотения и непристъпен свят на обикновените американски семейства, от които водеше потеклото си самият той и неговата дъщеря. По околен път Плаумън питаше Ноа как би могъл да живее в подобен свят — той, някакъв си Акерман, дошъл от хаоса в Европа, един самотник без отговорности, без близки и без средства, без баща и семейство, без корени и име.
„Предпочитам да имам работа с брата — реши в себе си Ноа — въпреки неговата ожесточеност и бъбривост, въпреки старите му изтъркани и отвратителни разбирания, отколкото с тоя умен и мълчалив янки.“
Минаха през търговската част на града все така без да проговорят. В дъното на една полянка се издигаше някакво олющено училище от червени тухли, цялото покрито с изсъхнал бръшлян.
— Тук учеше Хоуп — обади се Плаумън и кимна рязко към зданието.
„Ето още един враг — помисли си Ноа, загледан в простата стара сграда, която се гушеше зад група дъбове, — още един враг, който дебне тук от двадесет и пет години!“ В стария камък над входа беше издълбан девиз, който той прочете с присвити очи. „Познай истината!“ гласяха полуизтритите букви, сякаш се обръщаха към поколенията Плаумънови, които, водени от тоя лозунг, трупаха знания и учеха как техните деди през седемнадесетия век бяха слезли един бурен ден на Плимутската скала. „Познай истината и ти ще бъдеш свободен човек!“ На Ноа се струваше, че чува от гроба звънкия глас на своя собствен баща, който чете тия слова със свойствения си театрален и ораторски маниер.
— Изградихме го в деветстотин и четвърта година за двайсет и три хиляди долара — обясни Плаумън. — През трийсет и пета Управлението на обществените сгради искаше да го събори и да построи ново, но ние не се съгласихме. Защо да се пилеят средствата на данъкоплатците? Училището и така не е лошо.
Продължиха по-нататък. На стотина метра надолу по улицата имаше една църква, чиито стройни строги кули сякаш се бяха забили в утринното небе. „Ето къде ще настъпи развръзката! — отчаяно си помисли Ноа. — Това е най-силното му оръжие. В църковното гробище навярно лежат десетки Плаумъновци и той е решил да ми говори в тяхно присъствие.“
Църквата беше построена от светло дърво и се издигаше — изящна и здрава — върху заснежен склон. Тя правеше впечатление със своите строги сдържани линии и противоположно на френските и италианските катедрали, не се извисяваше дръзко към бога, а се обръщаше към него с простички, кратки и лишени от надутост слова, изразявайки открито онова, за което го молеше.