— Е — заговори Плаумън, когато до църквата останаха още петдесетина метра, — смятам, че обиколихме достатъчно… — И като се обърна към Ноа, попита: — Искате ли да се връщаме?
— Да — съгласи се Ноа. Той беше така озадачен и изненадан, че вървеше съвсем машинално, почти без да вижда нищо. Ударът не беше още нанесен и не се знаеше кога ще се стовари. Хвърли поглед към стареца. Неговото сурово лице изглеждаше съсредоточено и същевременно смутено. Ноа схвана, че той се мъчи да намери, подходящи думи, убедителни и хладни, с които да му откаже ръката на дъщеря си — думи решителни и справедливи, разумни и окончателни.
— Вие вършите нещо ужасно, млади човече — започна Плаумън и Ноа неволно стисна уста готов за борба! — Вие поставяте на изпитание възгледите на един стар човек. Няма защо да крия от вас — моето едничко желание е да се качите веднага на влака, да се върнете в Ню Йорк и никога вече да не се виждате с Хоуп. Но вие няма да направите това, нали? — Плаумън изпитателно се взря в Ноа.
— Не, няма да го направя.
— Така и предполагах. Иначе не бихте дошли чак тука. — Старецът въздъхна дълбоко и продължи да върви бавно редом с Ноа, като гледаше втренчено пометените тротоари пред себе си. — Простете ми, че ви заведох на такава печална разходка из града… Знаете ли, човек прекарва голяма част от своя живот като автомат, обаче от време на време му се налага да вземе някое сериозно решение. И тогава той е длъжен да се запита: в какво всъщност вярвам и хубаво ли е то, или е лошо? През последните четиридесет и пет минути вие ме карахте да правя именно това и аз не мога да твърдя, че съм ви особено признателен, задето ме поставихте на такова изпитание. Аз не познавам никакви евреи и никога не съм имал работа с евреи. Сега трябваше да ви наблюдавам, за да реша дали наистина евреите са непоправими фанатизирани езичници, родени престъпници или нещо от тоя род… Хоуп мисли, че вие не сте толкова лош, но младите момичета често грешат. Аз цял живот съм вярвал, че хората се раждат еднакво добри и, слава богу, досега не ми се е налагало да се усъмня в това. Ако някой друг дойдеше в нашия град и поискаше ръката на Хоуп, аз бих му казал незабавно: „Елате у дома, Вирджиния е приготвила пуйка за обед…“
Заслушан в откровените думи на Плаумън, Ноа не забеляза как стигнаха до хотела. Вратата се отвори и отвътре излезе бързо Хоуп. Старецът млъкна и започна да бърше замислено устата си. Тя го погледна втренчено, с тревожно, но решително лице.
Ноа се чувстваше като човек, току-що станал от легло след продължителна болест, и пред очите му се мярнаха имената на търговските фирми — всичките тия Киновци, Уестовци и Суифтоци, — имената върху надгробните плочи и видът на самата църква, мрачна и студена. И изведнъж всичко това — заедно със спокойното слово на стареца и измъчения блед образ на Хоуп — му се стори просто непоносимо. Той си спомни своята разхвърляна топла стаичка близо до реката, с книгите и старото пиано в нея, и изпита болезнена нужда да се намери отново вкъщи.
— Е? — продума Хоуп.
— Току-що казах на мистър Акерман, че имаме за обед пуйка — рече бавно старият човек.
Постепенно лицето на Хоуп се озари от усмивка. Тя се приближи до баща си и го целуна.
— Защо се забавихте толкова дълго? — попита Хоуп и изуменият Ноа изведнъж разбра, че всичко е уредено. Той беше обаче толкова разнебитен и уморен, че нищо не можа да почувства.
— Най-добре ще бъде да си вземете багажа, млади човече — обърна се Плаумън към него. — Няма смисъл да давате парите си на тия грабители.
— Да, да, разбира се — отвърна Ноа и бавно, като насън, тръгна нагоре по стълбите на хотела. Отвори вратата на стаята си и погледна назад. Хоуп държеше баща си под ръка. Старецът се усмихваше, наистина малко изкуствено и болезнено, но все пак се усмихваше.
— Ах, щях да забравя. Честита Коледа! — извика той и влезе да вземе багажа си.
Глава дванадесета
Наборното бюро се намираше в голямо и голо помещение със замърсен под над гръцкия ресторант. Във въздуха се носеше миризма на прегоряло масло и лошо сготвена риба. Две лампи без абажур хвърляха ярка светлина върху разнебитените дървени походни столове и затрупаните с книжа бюра, зад които две отегчени секретарки в цивилни дрехи попълваха на машина формуляри. Чакалнята и помещението, където заседаваше комисията, бяха разделени с временна преграда, през която долитаха приглушени гласове. На походните столове седяха дванадесетина души: няколко добре облечени, със сериозни лица мъже, попрехвърлили първата си младост, едно италианче в кожено яке, дошло заедно със своята майка, и две-три млади двойки, уловени за ръце, с което сякаш искаха да покажат, че нямат намерение да се разделят. Всички приличаха на хора, попаднали в безизходно положение — обидени и озлобени, втренчили очи в оръфаното книжно американско знаме и окачените по стените литографни плакати и обяви. Всички приличаха на хора с тежки семейни задължения или с болести, за които освобождават от военна служба. А жените — майки и съпруги — гледаха с гневен укор другите мъже, сякаш искаха да им кажат: „Разбираме ви хитрините. Вие сте напълно здрави и имате тлъсти банкови сметки, но ви се ще вместо вас да отиде моят син или съпруг. Не мислете обаче, че ще успеете да се наредите!“