Вратата на стаята, в която заседаваше комисията, се отвори и излезе дребен чернокос младеж, придружен от майка си. Жената плачеше, а почервенялото лице на момъка изразяваше уплаха и гняв. Всички го изгледаха с хладни изпитателни очи, представяйки си мислено мъртвото му тяло на бойното поле, белия надгробен дървен кръст и раздавача пред прага на дома му с телеграма в ръка. Техните погледи не изразяваха никакво съчувствие, а само злорадство, като че искаха да кажат: „Ето ви един мошеник, който не е успял да ги измами!“
На масата на една от секретарките се разнесе звън. Тя стана, погледна безразлично към чакащите и извика с рязък отегчен глас: „Майкъл Уитикър!“ Беше грозна девойка с голям нос и силно начервени устни. Ставайки, Майкъл забеляза, че краката й са криви, а чорапите й отпуснати и с изкривен ръб.
— Уитикър! — раздразнено и нетърпеливо повтори тя.
Майкъл й махна с ръка и й се усмихна.
— Не се вълнувайте, драга — рече той. — Идвам.
Тя го погледна с израз на хладно превъзходство. Но Майкъл не се ядоса. Освен типичната за държавните чиновници наглост в душата на тая жена говореше още опияняващото чувство за власт над хората, които тя изпращаше на смърт и които отиваха да умрат за нея, макар че навярно никой в живота й не я бе погледнал с любов. „Всеки потиска слабите — негри, мормони, нудисти, изоставени жени — сякаш за да компенсира с това собствените си неуспехи — помисли си Майкъл, докато пристъпваше към вратата. — Когато работиш в наборно бюро, трябва да си светец, за да си останеш пак почти човек.“
Отваряйки вратата, Майкъл с изненада откри, че трепери леко. „Смешно“ — помисли си той с досада и застана пред седмината мъже около дългата маса. Те се обърнаха и го огледаха мълчаливо. За бъдещия новобранец лигата на тия хора представляваха скритата страна на медала. Ако в чакалнята царуваха недоверие и несигурност, то тук човек долавяше студено подозрение и пресметлива, съзнателно подхранвана безсърдечност. „При други обстоятелства не бих приказвал с нито един от тия типове — каза си Майкъл, като наблюдаваше хладно неприветливите им лица. — Те са най-обикновени хора като мен. Кой обаче ги е назначил? Откъде са дошли? Какво ги кара да проявяват такова старание да пращат своите събратя на война?“
— Моля, седнете, мистър Уитикър — посрещна го навъсено председателят и посочи празния стол в края на масата. Той беше възрастен, тлъст човек с масивна двойна брадичка и зъл пронизителен поглед. Дори неговото „моля“, и то бе прозвучало заповеднически. „В какви ли войни си участвал пък ти?“ — помисли си Майкъл, докато се приближаваше до стола.
Другите лица също се обърнаха към него, като оръдия на кръстосвач, готови за стрелба. Сядайки, Майкъл с изненада си помисли: „Десет години вече живея в тоя район и не съм виждал нито един от тия хора! Навярно са се крили в избите в очакване на днешния момент.“
На дългата стена зад масата, зад сивите и сини костюми и жълтеникавите лица на членовете на комисията, беше окачено американското знаме, този път от истински плат, което приличаше на ярко петно върху фона на мрачната стая. Майкъл внезапно си представи хилядите други такива стаи по цялата страна, хилядите такива мрачни хора със студени мнителни лица и национални знамена зад плешивите им глави, пред които стояха хиляди озлобени, насила призовани във войската младежи. Навярно тая стая — неприветлива и мръсна — символизираше общата обстановка, която господстваше в Съединените щати през 1942 година. Тук, в тая стая, царуваше насилие, страх и измама и онова, което се вършеше в нея, не обещаваше нищо хубаво и благородно — нищо освен смърт и рани.