Глава тринадесета
Стаята беше изпълнена с мека утринна светлина. Ноа отвори очи и погледна към жена си. „Спи така, сякаш пази някаква тайна — помисли си той. — Хоуп, моята Хоуп! Навярно е била едно от ония сериозни девойчета, които винаги вървят забързани по бялата дървена улична настилка, като че ги чака важна работа. И сигурно е имала свои тайни ъгълчета в стаята си, където е крила разните си дреболии — пера, изсушени цветя, старомодни гравюри от «Харпърс базар», рисунки на жени с турнюри и други такива неща.“ Всъщност Ноа не знаеше нищо за живота на младите момичета; друго, разбира се, би било, ако имаше сестра. Да, жената идва при мъжа от някакъв съвсем непознат свят. Непознат като планините на Тибет или френски девически манастир. Какво ли е мислила Хоуп, разхождайки се унесено край църковното гробище, под чиято трева лежаха цели поколения Плаумъновци, в ония дни, когато той пушеше тайно под покрива на „Военната школа“ на полковник Дръри („Ние вземаме сина ви дете и ви го връщаме мъж“). Ако съществуваше предопределение, Хоуп още тогава се е готвела за срещата си с него, Ноа, готвела се е за минутата, когато ще спи редом с него в тоя ранен утринен час. Следователно и самият той се е готвел за нея — ако имаше предопределение в този живот. Да, това беше просто невероятно! Ако Роджър не се бе запознал с нея (А как ли е станало това? Трябва непременно да го попита!), ако Роджър не беше решил, ей тъй на шега, да уреди оная забава, за да му помогне да си намери момиче, ако бе довел някоя друга от десетките свои познати жени, тая сутрин двамата не биха лежали заедно в леглото! Случайност — единственият сигурен закон в живота… Роджър! „Да се веселиш и любиш, умееш, умееш да правиш чудесни бонбони; но мили, умееш ли да печелиш пари? Това ми кажи!“ Роджър — запилян там, някъде на Филипинските острови или на Батаан, ако изобщо беше още жив! А ето, те живеят в неговата стая, спят на неговото легло, защото е по-удобно от стария креват на Ноа, който се е килнал надясно. Всичко започна с това, че той свали от рафта в библиотеката сборника на Йейтс „Яйцето на Херн и други пиеси“. Ако бе посегнал за друга книга, не би се блъснал в Роджър, нямаше да живее в тая стая и не би срещнал Хоуп, а самата тя навярно би лежала на друго легло и с друг мъж, който щеше да я гледа, мислейки си: „Обичам я, обичам я.“ Ако човек се задълбочаваше в подобни мисли, би могъл наистина да полудее. Не, нямаше предопределение в нищо! Нито в любовта, нито в смъртта, ни в боя, нито в нещо друго. Човекът и неговите постъпки бяха всъщност само резултат на случайност. Не, той не би могъл да приеме това! Трябваше да има някакво предопределение, но то бе замаскирано грижливо — както развоят на интригата у добрия драматург. Само когато настъпи часът на смъртта, може би само тогава на човека всичко става ясно и той възкликва: „А, сега разбирам защо този герой беше въведен в първото действие!“
Батаан! Ноа трудно можеше да си представи, че Роджър отговаря на някого с: „Да, сър.“ Трудно беше да си представи и Роджър с бойна каска. Винаги го виждаше с оная килната и смачкана кафява филцова шапка. Да, трудно му беше да си представи Роджър проснат в някаква мръсна дупка. Човек, който умее да свири Бетховен — да стане прицел на скрития в джунглите враг! Не, Роджър не можеше да пропадне, дори във война. Той бе роден победител, защото никога не придаваше особено значение на победата, защото победата беше нещо като развлечение за него. На Ноа се струваше просто невероятно, че Роджър може да бъде разкъсан от мина, че може да падне с вик, пронизан от куршум. Той не можеше да си представи, че Роджър е в състояние да се предаде в плен. Сякаш го виждаше как лукаво се усмихва на японеца, който го подканва да хвърли оръжието си, и му отговаря: „За бога, шегувате ли се?“ Не можеше да си представи Роджър убит и заровен там, някъде под палмите; нито пък черепа на Роджър, оголен и оглозган от влажната пръст на джунглата… Дали някога Роджър бе целувал Хоуп? Вероятно. И колцина други бяха целували неговата Хоуп? Лицето до него на леглото пазеше ревниво своите тайни. Да, един съвсем непознат свят! Колко други мъже бе харесвала Хоуп и за какво беше мечтала в своето самотно моминско легло във Върмонт и в Бруклин? А колцина от тия нейни ухажори лежаха вече мъртви на дъното на Тихия океан? Колцина от живите — младежи и мъже на зряла възраст, — до които се е докосвала, за които е мечтала и копняла, щяха да загинат тая или следващата година някъде по широкия божи свят?…