— Защо?
— Защото този въпрос винаги ме развеселява и събужда в сърцето ми нежност към теб и към всички жени изобщо — това „Какво да облека?“.
— Слава богу! — зарадва се Меги. — Виждам, че тая сутрин не си станал с краката нагоре, нали?
— Имаш право.
— И така, какво да облека? Синята басмена рокля или бежовия костюм с кремавата блуза, или…
— Синята рокля.
— Но тя е толкова стара.
— Синята рокля.
— Добре. А косата — прибрана или разпусната?
— Разпусната.
— Но…
— Разпусната!
— Боже мой! — възкликна Меги. — Ще приличам на жена, току-що измъкната от Харлем. Не се ли боиш, че някои от твоите приятели ще ни видят?
— Ще поема риска — отвърна Майкъл.
— И не пий много…
— Слушай, Меги…
— Зная, че сега ще хукнеш да обикаляш добрите си приятели, за да се простиш с тях…
— Меги, кълна ти се…
— Да, те ще те напият здраво и ще те изпратят във войската на четири крака.
— Ще внимавам.
— Радваш ли се, че се обадих? — попита Меги със същия кокетен глас, като гимназистка, която се прикрива закачливо зад ветрилото си на ученическа забава.
— Да, радвам се, че се обади.
— Това е всичко, което исках да чуя. А сега изпий си сока. — И тя прекрати разговора.
Майкъл сложи бавно слушалката, усмихвайки се. И поседя така, като си мислеше за Меги.
След малко стана и отиде през дневната стая в кухнята. Сложи да кипне вода, отмери три пълни лъжички кафе, като вдишваше със задоволство ароматния мирис, и изпи на големи глътки портокаловия сок, докато вадеше бекона и яйцата и режеше хляба, който щеше да препече. И през цялото време си тананикаше някаква песен без думи. Той изпитваше особено удоволствие да приготвя лично закуската си в своя самотен ергенски дом, като се разхожда по пижама и бос по хладния под. Сложи пет парчета бекон в големия тиган и ги постави да се пържат на слаб огън.
От спалнята долетя звънът на телефона.
— По дяволите! — изруга Майкъл. Свали тигана от огъня и мина през дневната стая. Видът на тая стая винаги му правеше приятно впечатление с високия си таван, широките срещуположни прозорци и етажерките край стените, отрупани с книги, чиито поизбелели платнени подвързии образуваха особено нежно и приятно съчетание на багри.
— Ало — каза той, като вдигна слушалката.
— Холивуд, Калифорния, търсят мистър Уитикър.
— Уитикър говори.
От другия край на континента долетя гласът на Лора, нисък и неестествен.
— Майкъл? Майкъл, мили…
Майкъл едва чуто въздъхна.
— Здравей, Лора.
— В Калифорния сега е седем часът сутринта — продължи Лора с лек упрек в гласа, — а аз вече съм станала, за да говоря с тебе.
— Много мило.
— Зная всичко — възбудено рече Лора. — Това е просто ужасно. Да те вземат редник!
Майкъл се усмихна.
— Не е чак толкова ужасно. Има хиляди други като мене.
— Тука почти всички са майори — възрази Лора.
— Зная — каза Майкъл. — Може би тъкмо затова е по-добре да бъда редник.
— Престани най-после да оригиналничиш — възкликна гневно Лора. Тебе просто не те бива за такава служба. Познавам ти стомаха.
— Стомахът ми — отговори сериозно Майкъл — ще трябва да постъпи във войската на равна нога с мене.
— След ден-два ще съжаляваш за думите си.
— Може би — съгласи се Майкъл, като кимна неволно глава.
— А след няколко дена ще се намериш в карцера — извика Лора. — Сержантът ще каже нещо, което не ти харесва, и ти ще го удариш. Познавам те.
— Слушай — спокойно рече Майкъл, — никой не се осмелява да бие сержанти. Нито аз, нито някой друг.
— Майкъл, ти никога не си изпълнявал команди. Познавам те добре. Това всъщност е една от причините, поради които не може да се живее тебе. Във всеки случай аз живях с тебе цели три години и зная по-добре от всички други…
— Имаш право, драга Лора — рече търпеливо Майкъл.
— Може да сме разведени и какво ли не — продължи бързо Лора — но на тоя свят никого не обичам повече от тебе. Това ти е добре известно.
— Вярвам ти, Лора — каза искрено Майкъл.
— Затова не искам да те убият. — И тя заплака.
— Няма да ме убият — рече той меко.