Караше бавно по Пето авеню. Всякога, когато се движеше из града през делник, той изпитваше онова леко злорадо наслаждение, което за първи път бе изпитал, шофирайки по тая улица своята първа кола със свален гюрук и наблюдавайки забързаните за обед трудови хора с чувството на богат безделник-аристократ.
От двете му страни се нижеха разкошни, с вкус подредени, макар и може би мъничко претрупани витрини, които блестяха на утринното слънце.
Майкъл остави колата пред сградата, в която се намираше апартаментът на Кахун, и предаде ключа на портиера. Бяха уговорили Кахун да я използва и да се грижи за нея до завръщането на Майкъл. Разбира се, беше по-разумно да я продаде, но той вярваше, суеверно, че тая малка, боядисана в ярък цвят машина представлява символ на най-хубавите му довоенни години, на дългите пролетни екскурзии из страната, на безгрижните празнични дни и че ако иска да се върне жив и здрав от бойното поле, трябва да я запази като талисман.
Остави със съжаление колата зад себе си и тръгна бавно по улицата. Внезапно денят му се стори съвсем пуст. Влезе в една аптека и позвъни на Меги.
— В края на краищата — каза той, когато чу гласа й — няма закон, който забранява да те виждам по два пъти на ден.
Меги се засмя самодоволно.
— Аз огладнявам към един часа — рече тя.
— Тогава ще обядваме заедно, ако искаш.
— Да, искам — каза тя и после добави: — Радвам се, че се обади. Имам да ти доверя нещо много сериозно.
— Добре — съгласи се Майкъл. — Днес самият аз съм настроен сериозно. И така, в един часа.
Той остави усмихнат слушалката, излезе на осветената от слънцето улица и мислейки си за Меги, тръгна към търговската част на града, където се намираше кантората на адвоката му. Знаеше много добре какво ще бъде онова „сериозно нещо“, което Меги щеше да му каже през обеда. Двамата се познаваха вече от около две години — две незабравими, наситени с изживявания години, макар и малко помрачени от съзнанието, че след всеки ден войната се приближава все повече и повече. Една женитба през тая кървава година, когато бъдещето изглеждаше така неясно, само би разбила сърцето на Меги. Женитби и смърт; гробове и вдовици; съпругът-войник, който носи снимката на жена си в своята раница, която с тая снимка става сякаш сто фунта по-тежка; нежененият мъж, който сред изпълнената с нощни звуци джунгла скърби безутешно за пропуснатия миг, за брачната церемония, която не се е състояла; ослепелият ветеран, който се ослушва за стъпките на прикованата към него съпруга…
— Хей, Майкъл! — Някой го тупна по рамото. Той се обърна. Беше Джонсън, с груба филцова шапка с цветна лента, с чудесна кремава риза и разкошна везана връзка под мекото синьо сако. — Да знаеш откога те търся… Нима никога не си вкъщи?
— Напоследък рядко. Бях на почивка. — Майкъл обичаше да се среща от време на време с Джонсън, да обядва с него и да го слуша как приказва с дълбокия си актьорски глас. Но от часа, в който бяха водили оня ожесточен спор около германо-съветския пакт, той просто не можеше да разговаря спокойно в продължение на цяла една вечер с Джонсън или с неговите приятели.
— Аз ти изпратих едно обръщение — продължи Джонсън, като хвана Майкъл под ръка и го повлече бързо по улицата. Той изобщо вършеше всичко бързо и припряно.
— Какво обръщение?
— Към президента, за откриване на втори фронт. Всички го подписват. — По лицето на Джонсън се четеше искрено възмущение. — Това е истинско престъпление: да оставим руснаците да носят цялата тежест.
Майкъл не каза нищо.
— Ти не си ли за втори фронт?
— Разбира се — увери го Майкъл. — Ако само могат да го открият.
— Могат, могат.
— Така предполагам и аз. Но вероятно се боят, че човешките загуби ще бъдат много големи — рече Майкъл, внезапно осъзнал, че на следващия ден ще бъде облечен в каки и навярно ще трябва да участва в десанта в Европа. — Може би това ще струва живота на милион, милион и половина души…
— Нека струва живота на милион, милион и половина души — почти извика Джонсън и ускори крачките си. — Но това ще ангажира големи вражески сили. Нека струва живота дори на два милиона…
Майкъл изненадано погледна своя приятел, който боботеше разпалено с дълбокия си глас, крачейки енергично по хубавия булевард. Във военната регистрационна карта на Джонсън беше написано съвсем ясно „Негоден“, но това не му пречеше да настоява настървено други да проливат кръвта си, защото далече там, на един друг континент, руснаците се сражаваха като истински лъвове. Какво ли би помислил руският войник при Сталинград, притаил се с граната в ръка зад някоя разрушена стена в очакване на връхлитащия танк, за тоя патриот с мекушав глас и мъхеста шапка, който го наричаше брат тука, на шумната улица на един незасегнат от войната американски град?