— Съжалявам — рече Майкъл. — Аз с готовност бих сторил всичко, което мога, за да помогна на руснаците, но смятам, че трябва да оставим това на професионалните политици.
Джонсън се спря и измъкна ръката си от ръката на Майкъл. По лицето му се четеше гняв и презрение.
— Ще ти кажа нещо съвсем откровено, Майкъл — рече той. — Аз просто се срамувам от тебе.
Майкъл кимна сухо глава, обхванат от неловкост, защото не можеше да каже на Джонсън онова, което беше в душата му, без да го обиди завинаги.
— Отдавна чувствах, че ще се стигне до това положение — продължи Джонсън. — Виждах как омекваш все повече и повече…
— Съжалявам — отвърна Майкъл. — Аз положих клетва като войник на републиката, а войниците на републиката не пращат петиции до своя главнокомандуващ, за да му четат лекции по висша стратегия.
— Това са само увъртания.
— Може би. Довиждане… — Майкъл се обърна и се отдалечи.
Когато бе изминал десетина крачки, Джонсън извика хладно:
— На добър час, Майкъл!
Майкъл му махна с ръка, без да се обърне.
Той си мислеше с раздразнение за Джонсън и неговите приятели. Всички те бяха или невъздържано войнствени, както самият Джонсън, уверени, че нищо не може да ги откъсне от мирновременните им професии, или пък прикриваха под тънкия бляскав пласт на патриотизма своето безразличие и цинизъм. Днес обаче човек не може да бъде безразличен — мислеше си Майкъл. Не бива да отговаря все с „не“ или „може би“. Настъпило е време, когато всеки трябва да каже съвсем ясно „да“. Той бе постъпил правилно, като влезе във войската. Така щеше да се избави от болезнено чувствителните капитуланти, от съзерцателните песимисти и от изтънчените самоубийци. Той беше израсъл във века на критиката, в страна, където хората не се колебаеха да критикуват. Всеки считаше за свой дълг да критикува книги, поезия и пиеси, да критикува правителството и политиката на Англия, Франция и Русия. През последните двадесет години Америка приличаше на общество от театрални критици, които непрестанно повтарят едно и също нещо: „Да, знаем, че при Барселона загинаха три хиляди души, но колко лошо е построено второто действие…“ Век на критици, страна на критици. Майкъл беше почнал да мисли, че живее във век на безсилие, превърнал Америка в безплодна страна. Това бяха години на бурно красноречие, на безпощадна отмъстителност, на мелодраматични кресливци, самонадеяни и самохвални. Бяха години на необуздани и бесни военни фанатици, изпълнени със самоувереност и забравили краткотрайността на човешкия живот. Сред хората около себе си обаче Майкъл не познаваше такива фанатици. Народът виждаше твърде ясно пороците, които носеше войната, за да вярва в нея… виждаше вероломството и предателството на кожодерите, на фермерските, търговски и работнически обединения. Майкъл посещаваше луксозните ресторанти и виждаше как бурно се разраства кастата на големите гастрономи, на всички ония мъже и жени, които печелеха трескаво пари и бързаха веднага да ги пръснат, преди властта да ги обложи с военновременен данък. Да, който оставаше вън от армията, се превръщаше неизбежно в критик на всичко, а Майкъл искаше да критикува само врага.
Майкъл седеше на стола срещу адвоката в облицованата с ламперия стая и четеше завещанието си, обхванат от съзнанието, че е попаднал в твърде глупаво положение. Зад прозореца на високото здание се виждаха блесналият на слънцето град, тухлените комини, извишени в меката синевина на небето, потоците дим, които бълваха параходчетата по реката — същият стар град с неговия неизменен вид, а ето, той, Майкъл, седеше с очила на очите и четеше: „… една трета от гореспоменатото имущество завещавам на моята бивша съпруга Лора Робъртс. В случай че тя се омъжи отново, това дарение се обезсилва и определената в нейна полза сума се присъединява към сумата, оставена на разположение на изпълнителя на завещанието и се разпределя както следва…“
Майкъл се чувстваше толкова здрав и пълен със сили, а езикът на завещанието беше тъй отвратителен и зловещ!… Той погледна към адвоката Пайпър, човек с пълно бледо лице, чиято глава бе започнала да плешивее. Той подписваше купчина книжа, стиснал дебелите си устни. Адвокатът трупаше усилено пари, уверен напълно, че поради трите му деца и хроничния му артрит никога няма да го вземат във войската. Майкъл съжали, че не бе написал завещанието си лично, със собствената си ръка и на свой език. Струваше му се някак си срамно да бъде представен на бъдещото поколение чрез сухите шаблонни думи на един плешив адвокат, който нямаше никога да чуе трясъка на оръдията. Завещанието би трябвало да бъде кратък, красноречив и личен документ, който отразява живота на автора си и който увековечава последните желания и разпореждания на човека. „На майка ми — за любовта, която храня към нея, и за страданията, които тя преживява и ще преживее заради мен и моите братя…