На бившата ми съпруга, която смирено опрощавам и която, надявам се, също ще ме опрости заради хубавите заедно прекарани дни…
На баща ми, който живя тежък и трагичен живот, който така мъжествено води своята борба за съществуване и когото, надявам се, ще видя още веднъж, преди да почине…“
Пайпър обаче беше изписал единадесет страници на машина, изпъстрени с думи като „в случай че“ и „докато“, и „сега — мислеше си Майкъл, — ако умра, потомството ще си състави представа за мене само по сложните условни изречения и многобройните делови пунктове“.
„Може би по-късно — реши Майкъл, — ако има сериозна опасност да бъда убит, ще напиша друго, по-хубаво от това.“ И той подписа четирите екземпляра на завещанието си.
Пайпър натисна бутона на бюрото си и в стаята влязоха две секретарки. Едната носеше печат. Тя подпечата старателно всичките книжа и после и двете се подписаха като свидетели. Майкъл отново почувства, че във всичко това има нещо неестествено и че подписите би трябвало да се сложат от негови близки или приятели, за които смъртта му би представлявала истинска мъка.
Той вдигна очи към календара: тринадесети. По лицето му се изписа лека болезнена усмивка — не беше суеверен, но това съвпадение не му хареса много.
Когато секретарките излязоха, Пайпър стана, стисна му ръката и каза:
— Ще следя внимателно състоянието на вашите работи и всеки месец ще ви уведомявам какво сте спечелили и какви разходи съм направил.
Пиесата на Слийпър, за чиято постановка Кахун му беше дал пет процента от сборовете, имаше голям успех и без съмнение щеше да се филмира и той щеше да получава от нея пари сигурно в продължение на цели две години.
— Аз ще бъда навярно най-богатият редник в американската армия — каза Майкъл.
— Все още смятам — рече Пайпър, — че би трябвало да ми разрешите да вложа тия пари в някакво мероприятие.
— Не, благодаря — отвърна Майкъл. Той неведнъж беше отговарял по същия начин на Пайпър, но адвокатът просто не можеше да го разбере. Самият Пайпър имаше доходни акции в стоманената индустрия и настояваше клиентът му да купи от тях. Но Майкъл изпитваше някаква упорита, макар и малко необяснима неохота да печели пари по спекулативен начин и да извлича облага от чужд труд. Беше се опитал веднъж да обясни това на своя адвокат, но Пайпър бе прекалено здравомислещ човек, за да го разбере, и затова сега се задоволи само да се усмихне и поклати глава. Пайпър повдигна рамене и му подаде ръка.
— Пожелавам ви щастие — рече той. — Сигурен съм, че войната скоро ще свърши.
— Разбира се — отвърна Майкъл. — Благодаря.
Той излезе от кантората бързо, с чувство на облекчение. Когато му се налагаше да разговаря с адвокати или да върши някаква работа с тях, винаги изпитваше някакво безпокойство, сякаш се мъчеха да го хванат в капан, а днес това чувство беше особено силно.
Влезе в асансьора, пълен в тоя час със забързани за обед секретарки, които лъхаха на пудра и говореха оживено като хора, току-що попаднали на свобода. Докато се спускаха от четиринадесетия етаж надолу, той се питаше с изненада как тия млади, весели и жизнерадостни човешки същества се съгласяват да прекарат цял живот между четири стени, сред пишещи машини, книги, печати на нотариуси и разни пайпъровци, които познаваха само сухата фразеология на адвокатското съсловие.
Майкъл тръгна по Пето авеню към ресторанта, в който имаше среща с Меги, и постепенно се почувства по-добре. Беше свършил вече с деловите си работи. Тоя следобед и цялата нощ, до шест и половина сутринта, когато трябваше да се яви в наборния пункт, беше свободен от всякакви задължения. Гражданските власти бяха вдигнали ръце от него, а военните още не го бяха приели в своите редици. Часът беше един. Седемнадесет часа и половина — между един живот и друг!