„О, мила достойна демокрация, може би в твое име наистина си заслужава да се умре — помисли си Майкъл. — Що се отнася обаче до другите жертви, човек по-трудно би се съгласил с тях.“
След няколко крачки той се намери пред входа на малкия френски ресторант. През прозореца видя, че Меги вече седи до бара.
Ресторантът беше пълен и те се настаниха пред бара до някакъв леко пийнал моряк с яркочервена коса. Както правеше винаги, когато се срещаше с Меги в такава обстановка, Майкъл остана мълчалив, като се задоволи да я наблюдава в продължение на няколко минути, любувайки се на спокойното й одухотворено лице с високо чело и извити вежди, на простата й строга прическа и на изящните й дрехи. Всичко хубаво, което имаше в този град, сякаш намираше отражение в тая висока, стройна и сериозна млада жена… И сега, когато си мислеше за града, той винаги си спомняше неволно улиците, по които двамата се бяха разхождали, къщите, в които бяха влизали, пиесите, които бяха гледали, изложбите, които бяха посещавали, и баровете, в които бяха седели до късно през студените зимни нощи. Наблюдавайки поруменелите й от ходенето бузи, блестящите й от радост очи и дългите й ловки ръце, които тя беше опряла леко върху неговия ръкав. Майкъл просто не можеше да допусне, че нейните чувства един ден ще изчезнат, че ще настъпи време, когато, завърнал се от фронта, няма да я намери тук все същата и непроменена…
И неочаквано, докато я гледаше така, всичките му тъжни и глупави мисли, които го преследваха по пътя от адвокатската кантора, изчезнаха. Усмихна й се леко и като се докосна до ръката й, приближи столчето си до нея.
— Какво ще правиш следобед? — попита той.
— Ще чакам.
— Ще чакаш — какво?
— Да ме поканят.
— Добре тогава, смятай, че си поканена. Коктейл — поръча Майкъл на бармана и се обърна отново към Меги: — Един мой познат е напълно свободен до шест и половина утре сутринта.
— А какво да кажа в службата си?
— Кажи — отвърна сериозно той, — че трябва да участваш в изпращането на една войскова част за фронта.
— Не знам дали ще има полза — рече Меги. — Моят шеф е противник на войната.
— Кажи му тогава, че хората от тая войскова част са също противници на войната.
— Може би най-добре ще бъде нищо да не му обяснявам — реши Меги.
— Аз ще му се обадя лично — рече Майкъл — и ще му съобщя, че за последен път са те видели да залиташ пияна до забрава към Вашингтон скуеър.
— Шефът ми не пие и няма да повярва.
— Твоят шеф — отсече Майкъл — е враг на народа.
Двамата чукнаха тихо чашите си. В този миг Майкъл забеляза, че червенокосият моряк се бе навел към него и гледаше втренчено Меги.
— Точно така — избърбори морякът.
— Ако нямате нищо против — обърна се към него Майкъл, чувствайки, че сега вече има право да говори с хора в униформа, — ние с дамата имаме частен разговор.
— Точно така — повтори морякът, като го потупа по гърба и Майкъл внезапно си спомни сержанта, който се бе взирал жадно в Лора в един холивудски ресторант през втория ден на войната. — Точно така — рече за трети път морякът, — аз се възхищавам от хора като тебе и виждам, че си разбираш от работата. Няма смисъл да целуваш момичетата на градския площад и после да тичаш на фронта. Стой си вкъщи и спи с тях. Точно така.
— Чуйте… — започна Майкъл.
— Моля да ме извините — добави морякът, като хвърли няколко монети на бара и нахлупи чистата си бяла барета на червеникавата си коса. — Просто ми се изплъзна от езика. Точно така. Аз отивам в Ери, в Пенсилвания. — И без да залита, излезе от бара.
Майкъл го проследи с очи и неволно се усмихна. После се обърна към Меги, все още усмихнат:
— Войниците доверяват своите тайни на всеки…
Внезапно той забеляза, че Меги плаче. Седеше изправена на високото столче в своята хубава кафява рокля и сълзите се стичаха бавно по страните й. Обаче не вдигаше ръка да ги изтрие.