— Да, сър, може би сте прав — рече усмихнато келнерът и се отдалечи, като размаха нервно ръце и печално проточи устни, с което сякаш искаше да каже, че мрази и италианската войска, и италианската флота, и италианската авиация.
— Е? — високо рече Меги.
Майкъл пиеше коняка си на малки глътки, без да каже нещо.
— Добре — отсече Меги, — всичко ми е ясно.
— Не виждам никакъв смисъл сега да се оженим — рече след малко Майкъл.
— Имаш пълно право, но да ти кажа откровено, просто до гуша ми е дошло да гледам как убиват ергени.
— Меги! — продума Майкъл, като сложи нежно ръката си върху нейната. — Такова държание никак не ти подхожда.
— А може и да ми подхожда — възрази тя. — Може би досега съм се прикривала. — И добави студено: — Не си въобразявай, че когато след пет години се върнеш със своите проклети медали, аз ще те чакам и ще те посрещна с щастлива усмивка.
— Добре — рече той уморено. — Нека не говорим за това.
— Напротив, ще говорим за това — упорстваше Меги.
— Чудесно, говори тогава — примири се Майкъл.
Той видя, че Меги се мъчи отчаяно да сдържи сълзите си и след минутка лицето й се успокои и отпусна.
— Толкова исках да бъда весела — продума тя с разтреперан глас. — Значи, ти наистина тръгваш на война? Дай тогава да пием… Може би нямаше да си разваля настроението, ако не беше онзи проклет моряк… Знаеш ли, лошото е, че съществува опасност да те забравя. Преди години имах друг приятел, в Австрия, вярвах, че ще го помня до края на живота си. Може би той беше по-добър от тебе, по-смел и по-нежен. И ето, миналата година една братовчедка ми писа от Швейцария, че го убили във Виена. Вечерта, когато получих писмото й, се готвех да изляза с тебе на театър и в първия миг си казах, че не бих могла никъде да отида, обаче ти дойде да ме вземеш и аз просто го забравих. Той беше паднал убит, а аз почти не си го спомнях, макар че веднъж бях предложила и на него да се оженим. Изглежда, че ми върви ужасно много в това отношение, нали?
— Престани! — прошепна Майкъл. — Моля ти се, Меги, престани!
Но Меги продължи да говори, дълбоките и изразителни очи бяха плувнали в сълзи.
— Колко съм глупава! Навярно щях да го забравя, дори да се бяхме оженили, тъй както навярно ще забравя и тебе, ако не се върнеш скоро. Може би това е просто суеверие, но аз чувствам, че ако си женен и знаеш, че трябва да се върнеш тука, в свой дом и при законна съпруга, сигурно ще се върнеш. Смешно, нали?… Той се казваше Джоузеф. Нямаше ни дом, ни близки и затова, естествено, го убиха. — Внезапно Меги стана и рече: — Почакай ме на улицата. След минутка съм при тебе.
И почти изтича навън от малкото полутъмно помещение с барчето край прозореца и окачените по опушените стени стари карти на винопроизводителните райони във Франция. Майкъл остави на масата пари за сметката и за хубава почерпка като извинение за грубостта си към келнера и излезе бавно на улицата.
Застана пред ресторанта, като пушеше замислено цигарата си. „Не — реши той. — Не, не е права. Аз не мога да нося такова бреме, нито ще позволя тя да го носи.“ Ако Меги го забрави, това ще бъде просто допълнителна цена, която човек плаща през време на война, нещо като загуба, която не се взема пред вид при изчисление на човешките и материалните жертви, но която все пак е загуба. Такива загуби просто не могат да се избягнат.
Меги излезе. Косата й блестеше на слънцето, сякаш я беше четкала усилено, а лицето й беше усмихнато и спокойно.
— Прости ми — каза тя, като го докосна по ръката. — Самата аз съм изненадана от това не по-малко от тебе.
— Нищо, нищо успокои я Майкъл. — Днес и аз не се държах особено блестящо.
— Съвсем не мислех онова, което ти наговорих. Нали ми вярваш?
— Разбира се.
— Някой друг път ще ти разправя за този човек от Виена. Интересна история, особено за един войник.
— Добре — учтиво отвърна Майкъл. — С удоволствие ще я чуя.
— А сега — Меги погледна надолу по улицата и направи знак на едно такси, което се приближаваше бавно до Лексингтън авеню — по-добре ще бъде да се върна в службата си и да поработя до края на деня, нали?
— Няма смисъл…
Меги го погледна усмихнато.
— Мисля, че така ще бъде най-добре — увери го тя, — а довечера ще се срещнем, сякаш днес изобщо не сме обядвали заедно. Да, така ще е най-добре. Ти можеш да намериш достатъчно занимания, за да си запълниш деня, нали?