Майкъл влезе в палатката си, която му се стори съвсем гола и неприветлива на светлината на единствената лампа от четиридесет вата; съблече се бавно и легна по долни дрехи под грубото одеяло. Беше му се сторило неподходящо да си вземе пижама в казармата.
Войникът от Елмира, който спеше до входа на палатката, загаси лампата. Той квартируваше тук вече от три седмици, защото беше ветеринар и искаха да му намерят място, където би могъл да лекува мулета, но в условията на модерната война това беше много трудно. Сега човекът беше загасил лампата, тъй като беше ветеранът на лагера и смяташе за своя естествена длъжност да се занимава с подобни неща.
Съседът на Майкъл отдясно вече хъркаше шумно. Той беше сицилианец, който твърдеше, че е грамотен и трябваше да прекара в лагера необходимите деветдесет дена, за да стане американски поданик, след което армията щеше да реши какво да прави с него.
За останалите си колеги в палатката Майкъл не знаеше нищо. Те лежаха в тъмнината така, заслушани в хъркането на сицилианеца и сигнала за загасяне на светлините, който се разнасяше високо и тъжно по радиоуредбата над големите човешки стада от нещастници, които не бяха цивилни, нито пък още военни, но се подготвяха вече да вървят на смърт.
„Ето ме и мен тук — мислеше си Майкъл, усещайки дъха на армейското одеяло под брадичката си. — Свърши се вече. Трябваше отдавна да вляза в армията, но не влязох, можех да се отърва от нея, а не го направих. И ето ме сега тук, в палатката под грубото одеяло. Знаех си добре, че така ще стане. Тая палатка, това одеяло, тия хъркащи мъже ме чакат от тридесет и три години, и ето — срещнахме се вече! Часът на изкуплението настъпи. Започвам вече да плащам — да плащам за възгледите си, за лекия живот, който водех, за хубавата храна и меките постели, за леките момичета и за лесно добитите пари, започвам да плащам за тридесет и три годишния си безгрижен живот, който завърши тая сутрин със заповедта на сержанта: «Хей ти, вдигни оня фас!»“
Майкъл бързо заспа, въпреки неспирните викове и свирки, въпреки пиянските ридания около него. И спа, без да сънува през цялата нощ.
Глава шестнадесета
Генералът, който бе дошъл да инспектира фронта, имаше необикновено самоуверен вид и всички разбраха, че предстои нещо. Дори италианският генерал, който бе заобиколен от десетина снажни блестящи офицери с шарфове, защитни очила и бинокли — и той изглеждаше самонадеян, а това подсказваше, че предстои нещо наистина важно. Германският генерал беше изключително любезен; разговаряйки с войниците, той се смееше гръмогласно, потупваше ги здраво по раменете и дори ощипа по бузата един осемнадесетгодишен младеж, току-що пристигнал с част, която щеше да попълни взвода на Химлер. Това беше сигурен признак, че скоро по един или по друг начин ще загинат много войници.
Имаше обаче и други признаци. Химлер, който преди два дена бе ходил в щаба на дивизията, беше чул по радиото, че англичаните отново горели книжа в главната си квартира в Кайро. Очевидно тия англичани имаха огромни количества книжа, които трябваше да унищожат. Те бяха горили през юли, после през август, сега беше октомври, а те продължаваха да горят.
Химлер бе чул също по радиото, че общият стратегически план на германците бил да направят пробив до Александрия и Ерусалим, а после да се срещнат с японците в Индия. Наистина за хора, които от няколко месеца стояха под палещото слънце на едно и също място, подобен план изглеждаше твърде грандиозен и амбициозен, но все пак в него имаше нещо насърчително. Беше поне ясно, че генералът действително има някакъв план!
Нощта беше съвсем тиха. Само от време на време се разнасяше безпорядъчна стрелба и припламваха осветителни ракети, но това беше всичко. Светеше луна и бледото небе, осеяно с меко блещукащи звезди, се сливаше незабележимо с тъмния простор на пустинята.